— Още по-основателна причина да се опита — отвърна Бел. — Кромуел обича предизвикателството.
— Ще телефонирам и ще наредя на агентите си да стоят на входа.
Бел поклати глава.
— Ще ги забележи и ще се откаже. Освен ако не го хванем на местопрестъплението, нямаме достатъчно доказателства, за да го обвиним. Агентите ви нямат представа как изглежда, а и да имаха, изобщо не биха го познали под маскировката. Толкова е добър.
— Не можем да стоим настрана и да го оставим да се вихри из банката, без да го спрем — възрази Бронсън. — Ще избие всички вътре.
Бел се обърна към Харингтън.
— Кажете на агентите си да затворят банката, докато двамата с Хорас стигнем там.
— Ще продължите до Сан Диего? — попита Харингтън невярващо.
— Да — отвърна простичко Бел и се качи уморено зад волана на локомобила — Кой с най-бързият път извън града в южна посока?
— Просто карайте покрай железопътната линия. Тя ще ви отведе право на юг до Сан Диего.
— Какво е състоянието на пътя?
— Добре поддържан е по цялото трасе — отвърна Харингтън. Огледа със съмнение грохналата машина. — Би трябвало да покриете добро време, ако автомобилът издържи.
— Е, докара ни дотук — отбеляза Бел със стегната усмивка. — Ще се справи.
— Кажи на агентите си, че идваме — каза Бронсън уморено. Приличаше на човек, запътил се към бесилото.
Харингтън постоя няколко мига, докато локомобилът се отдалечи с рев по пътя. После бавно поклати глава и тръгна към най-близкия телефон.
Десет минути по-късно Бел излетя от града и насочи бронзовия орел над големия месингов радиатор по посока на Сан Диего. Дори след дивото препускане от Сан Франциско, Бронсън се възхити на майсторството, с което колегата му отмерваше оборотите на двигателя и преценяваше точния момент, в който да включи амбреажа и да стисне високия месингов лост, който зацепваше несинхронизираните предавки.
Изтощеният ум на Бел беше раздвоен между шофирането по пътя напред и образа на Джейкъб Кромуел, нахлуващ в поредната банка, за да я обере, избивайки всички вътре. Докато летяха към целта си нервите му се изопнаха, адреналинът накара кръвта му да закипи, а вярната машина продължаваше да тупти със здрав и уверен пулс.
Гонитба до Сан Диего
33
Времето се изниза бързо, докато локомобилът изгълта близо двестате километра между двата града за два часа без девет минути. Последната светлина проблясваше над океана на запад, когато се спуснаха от връх Соледад към сърцето на града, открил се пред тях като килим от сгради, прошарени в златно от лъчите на гаснещото слънце. Макар локомобилът да имаше огромни ацетиленови фарове, Бел не пожела да губи време, за да спре и да ги запали.
— Как е бензинът? — попита той дрезгаво заради полепналата по устните му прах.
Бронсън се обърна в седалката си, развинти капачката на големия бензинов резервоар и топна пръчката до дъното. Извади я и погледна влагата на самия й връх.
— Да кажем просто, че ще трябва да финишираме на пара.
Бел кимна, без да отговори.
Убийственото напрежение си беше казало думата. След часовете въртене на голямото кормилно колело в хиляди извивки, за да завърти неподатливата връзка към предните колела, чувстваше ръцете си изтръпнали, все едно че вече не бяха част от тялото му. Глезените и коленете също го боляха от непрекъснатото действие с педалите на амбреажа, газта и спирачката. И на двете му длани бяха избили мехури под шофьорските ръкавици. Въпреки това Бел кара на пълна газ последните няколко мили, принуждавайки локомобила да скача към крайната цел като мечка, подгонила лос.
Локомобилът също беше грохнал ужасно. Възлестата тъкан на външните гуми „Мишлен“ почти се беше накъсала, колелата трепереха от понесените удари, верният двигател започваше да издава странни шумове, а от капачката на радиатора бълваше пара. Все пак великолепната машина продължаваше да тегли напред.
— Чудя се какво си е наумил Кромуел — измърмори Бел. — Много е закъснял за обир днес. Банката е затворена до утре сутринта.
— Понеделник е — отвърна Бронсън. — Банките в Сан Диего са отворени до девет часа вечерта.
Точно летяха по Индия стрийт успоредно на железопътните коловози с депото на по-малко от миля напред, когато Бел за миг отклони погледа си от пътя и се озърна към влак само с един вагон, който забавяше, за да спре.