— Ако ви гарантирам, че не възнамерявам да бягам, но ще отида директно при своите адвокати в града и ще получа нужните документи за освобождаването ми от главния съдия, тогава бихте ли ми позволили да напусна затвора?
— Вероятно, стига да можех — отвърна Уебър. — Но като главен надзирател не мога да ви позволя да напуснете терена на затвора преди документите за освобождаването ви да са в ръцете ми. Освен това има агенти на Ван Дорн, които патрулират извън стените на затвора, за да предотвратят бягството ви.
Кромуел огледа бетонната килия без прозорци и със стоманена врата.
— Някой затворник измъквал ли се е от единична килия?
— Не и в историята на Сан Куентин.
Кромуел замълча, преди да заложи капана си.
— Да предположим… Само да предположим, господин главен надзирател, че вие лично ме закарате в Сан Франциско?
Уебър го погледна с интерес.
— Какво имате предвид?
— Оставяте ме в кабинета на окръжен прокурор Хорват и петдесет хиляди долара в брой ще бъдат доставени в къщата ви на терена на затвора от мой личен пратеник точно един час по-късно.
Началникът помисли няколко секунди над предложението на Кромуел. Знаеше, че офертата не е нищожна. Банкерът разполагаше с милиони долари и предлагаше в брой, което нямаше да остави никаква следа, в случай че съдебните следователи дойдеха да душат. Можеше да задържи парите скрити до пенсионирането си. Уебър също можеше да смята и знаеше, че с толкова пари може да купи най-доброто ранчо в щата. На такава оферта и най-честният и почтен човек не можеше да откаже.
Най-сетне началникът стана от стола си, приближи се до стоманената врата и почука три пъти. Вратата се отвори и униформеният пазач влезе.
— Сложи качулка над лицето на затворника и го отведи до кабинета зад къщата ми. Ще чакам там.
Мъжът се обърна и напусна килията.
Десет минути по-късно пазачът бутна Кромуел в кабинета на Уебър.
— Свали качулката и белезниците — разпореди се Уебър.
Щом махнаха качулката и белезниците от краката и ръцете на Кромуел бяха свалени, пазачът бе освободен.
— Вярвам, че мога да разчитам на думата ви като джентълмен, че компенсацията ми ще пристигне час след като ви доставя непокътнат на стъпалата на градската Съдебна палата?
Кромуел кимна официално.
— Можете да сте сигурен, парите ще бъдат в ръцете ви същия следобед.
— Добре. — Уебър стана и отиде до един килер. Върна се с женска рокля, шапка, дамска чанта и шал. — Облечете ги. Вие сте дребен мъж и сте приблизително на ръста на жена ми. Ще бъдете дегизиран като нея, когато мина през вътрешната и през главната порта. Дръжте главата си наведена и пазачите няма да забележат. Двамата с нея често излизаме с колата до околностите или до града.
— А агентите на Ван Дорн, които патрулират отвън?
Уебър се усмихна тънко.
— Аз съм последният, когото биха заподозрели в мръсна игра.
Кромуел погледна дрехите и се засмя.
— Нещо смешно ли? — попита Уебър.
— Не. Просто ситуацията ми навява някои спомени.
След като се напъха в дрехите на жената на старшия надзирател, Кромуел уви шала около врата си и придърпа дамската шапка така, че да прикрие брадата, вече набола по брадичката му.
— Напълно съм готов.
Уебър го изведе от кабинета и го поведе през един двор до гаража с личния му автомобил „Форд“, модел Т. Завъртя леко манивелата и се качи зад волана. Колата подкара по покрития с чакъл път към вътрешния портал и излезе навън, като махна на началника. На главния портал беше малко по-сложно. Тук двамата пазачи се приближиха за личното му разрешение да отворят портата.
— С Шейри отиваме до града да купим подарък за рождения ден на сестра й — обясни той спокойно.
Пазачът от лявата страна на колата отдаде прилежно чест на шефа си и му махна да продължи. Мъжът от дясно надзърна към Кромуел, който се беше навел и бъркаше в чантичката. Пазачът приклекна да погледне под шапката, но Уебър засече движението и го сряза:
— Стига си зяпал и отвори портата.
Пазачът се изправи и махна на техника в кулата, който контролираше отварящия механизъм на масивните стоманени крила. Щом се разтвориха достатъчно, за да пропуснат форда, Уебър натисна ръчката на дросела и освободи педала на спирачката. Автомобилът скочи напред и скоро след това бръмчеше по пътя към пристана, за да се качи на ферибота за Сан Франциско.