— Няма проблем. Още утре ще натоваря двайсет агенти с издирването му.
— При вас нали има нещо като списък на най-издирваните престъпници? — Татяна замълча и го погледна право в очите. — Е, и при нас има такъв списък, Джон. И той е номер едно в него. Той е капо ди тути капи, най-издирваният мафиот в страната. За нас е особено притеснително, че вече толкова време ни се изплъзва. Вината му не подлежи на съмнение. Искаме да го върнем и съдим в Русия. Корумпираните банкери са сериозен проблем за нас. Искаме да му организираме шумен публичен процес за назидание на останалите.
— До една седмица ще бъде в московски затвор. Гарантирам ви го.
Човекът от Държавния департамент се покашля.
— Ъъъ, това може да се окаже проблем.
— Тъй ли?! И защо? — сопна се Тромбъл, видимо раздразнен.
— Боя се, че с нашите руски приятели нямаме спогодба за екстрадиране.
— Е, и?
Подобен въпрос от устата на шефа на най-важния правоохранителен орган на Съединените американски щати, при това бивш федерален съдия, беше сам по себе си твърде притеснителен.
— Ами защото… нали разбирате, ако този Коневич има официално разрешение да пребивава в САЩ, екстрадирането му би се превърнало в сериозен дипломатически проблем. Не можете просто да го метнете на самолета и да го върнете в Русия.
Тромбъл се наведе към него, докато лицата им почти се допряха.
— Не бих казал, че това е ваша работа.
Татяна наблюдаваше невъзмутимо словесната схватка между двамата.
— Човекът може да е прав — намеси се тя, като навиваше на пръста си дълъг кичур от разкошната си коса. — Но най-напред нека си изясним докрай условията на сделката. Вие ще можете да си поддържате вашето оперативно бюро в Москва само ако Алекс Коневич ни бъде върнат. Иначе не се надявайте на нашето сътрудничество. На нищо не се надявайте.
Голямата черна лимузина стоеше с работещ двигател на тесния паркинг край Москва река. Беше вторник — обичайният им ден за срещи. Прозорците бяха леко отворени. През процепите се виеше гъст дим от пури. Автомобилът паркираше тук веднъж-два пъти седмично. Седмица след седмица, месец след месец.
Подобна немарливост изумяваше мъжа, който ги наблюдаваше от безличната си малка кола, паркирана на половин пряка разстояние. Но той донякъде ги разбираше. Ловецът рядко се обръща да погледне през рамо. Хората в лимузината очевидно имаха достатъчно причини да се чувстват недосегаеми в своята самонадеяност. Мъжът запали оригинално американско „Марлборо“ и засили отоплението на колата.
Идентифицирането на госпожица Татяна Лукина не беше нито проста, нито лесно изпълнима задача. Телефонният номер, който Алекс Коневич му бе дал, се бе оказал кремълски — това поне не го бе затруднило. Един скромен подкуп до съответния техник в телефонната компания, и готово. Но сам по себе си Кремъл беше огромна институция, истински развъдник за всевъзможни бюрократи и кариеристи, които обаче си приличаха по едно: не бяха никак приказливи. В едно змийско гнездо, където всички се бояха от сянката си и всеки момент очакваха нож в гърба, се говореше малко, предпазливо и шепнешком. А пред външни лица — никак.
Последваха месеци на търпеливо ровене и пресяване на информацията. Открити бяха шест жени на име Ана, но и шестте бяха почти незабавно отхвърлени. Нито една не отговаряше на психологическия профил, който мъжът си бе изработил, и той ги зачеркна като безперспективни. Михаил си имаше и други задачи, които съвместяваше с работата за Алекс, и след първоначалните неуспехи последва продължителен период на безпомощно изчакване. От време на време поемаше по някоя следа, но много бързо я изоставяше. После отново се впускаше стремглаво напред с инстинкта на ловно куче, но след няколко крачки губеше следата и се връщаше в изходна позиция, разочарован и безсилен. Текучеството в Кремъл беше огромно, понеже Елцин сменяше министър-председателите и сътрудниците си като носни кърпички, а всеки новоназначен водеше със себе си нов екип. Броят на потенциалните заподозрени се променяше практически ежедневно. Дали и въпросната Татяна не бе пометена при поредната чистка? Или пък, подобно на много служители в държавната администрация, успели да си създадат добри връзки, и тя с радост се бе прехвърлила в частния сектор, където бяха големите пари?
Михаил Бердяев се познаваше с Коневич отпреди доста години, още когато една от фирмите на Алекс бе станала жертва на източване на крупни суми от вътрешни хора. Опитният, видял какво ли не бивш милиционер, отскоро частен детектив, бе нает да открие мошениците. Това не представляваше особен проблем за него; онези се бяха оказали алчни глупаци — идваха на работа с лъскави нови беемвета, които имаха нахалството да излагат на показ на паркинга пред офиса. Можеха просто да си окачат на врата по една табелка: „Ние сме крадците, ако случайно се чудите!“