Молбата за убежище бе одобрена под условие: добре дошли в Америка, земята на смелите; а сега ни накарайте да се гордеем с вас, че сме ви направили американци.
Имаше и една „дребна“ уловка — за да получат право на постоянно пребиваване, трябваше да си намерят работа, а това бе свързано с допълнителни усложнения.
Да кандидатстват за работа в американски фирми бе изключено, защото лесно щяха да ги проследят; ето защо Алекс веднага се свърза със своя стар приятел Иля Мечников. Двамата се бяха запознали преди четири години, когато Иля мислеше да навлезе в рекламния бизнес с потребителски стоки. По онова време в Съветския съюз такава професия не съществуваше, поне не в смисъла, който се влага в нея на Запад, където големите производители харчат милиарди годишно, за да си навират търговските марки в лицата на хората. Иля беше млад, само на двайсет и пет, и обзет от идеята да имитира огромните западни рекламни къщи. Много скоро бизнесът му щеше да се разрасне, убеден бе той, и в джобовете му щяха да потекат пари.
Беше чудесна идея, само че почти веднага се сблъска с тухлена стена. Иля изглеждаше доста странно с птичия си нос, асиметричното лице, дългата къдрава коса и гъстата черна брада, с която приличаше на революционер от отминали епохи. Но пък беше пълен с блестящи идеи, които устата му бълваше неуморно на кратки, нервни фрази, подобни на картечни откоси. Беше изобретателна и творческа натура, но за жалост бе изпреварил далеч времето си. Някогашните комунисти си нямаха представа какви ги плещи, нито пък каква полза би имало обществото от идеите му. Нали човек влиза в магазина, взима стоката от рафта, плаща на касата и си излиза. Самото понятие за конкуренция им се струваше объркващо, а вероятно и в някаква степен неморално. А пък да рекламираш продукта си им изглеждаше нагло, егоистично и в крайна сметка никому не нужно прахосничество.
Три минути след като Иля бе отворил устата си в кабинета му, Алекс се наведе напред и го прекъсна:
— Достатъчно, чух каквото ми трябваше. Виж сега какво ще ти кажа: смятам да те купя. Не просто рекламите ти, самия теб. Ще финансирам фирмата ти, но в замяна ти ще ме обслужваш с предимство. Аз ще ти бъда председател на управителния съвет, а ти ще останеш президент и главен изпълнителен директор, ще бъдеш мозъкът. Бизнесът си е твой, очаквам от теб резултати.
Иля подръпна нервно брадата си и помисли върху офертата, след което каза:
— Ти се майтапиш с мен.
— Да, майтапя се. И сега съвсем на майтап ще ти напиша чек за пет милиона долара, с които да си купиш най-доброто оборудване и консумативи, които се продават на пазара, да наемеш подходящи хора, а ако ти трябват още пари, просто ми звънни по телефона.
Фирмата бе официално регистрирана в Австрия — сравнително недалеч от Русия, но заобиколена отвсякъде от кръвожадни западни конкуренти. Лично Алекс бе настоял на това. Конкуренцията беше здравословно нещо. За да оцелеят, Иля и хората му бяха принудени да възприемат най-добрите западни практики, да изострят собствените си рефлекси и умения, за да внесат най-доброто на гладния руски пазар.
Полезно беше и това, че „Орангутан Медия“, както я бе нарекъл Иля, не бе част от „Коневич и сие“. За да си спечели позиции и пред конкурентите на Алекс, тя трябваше да е формално независима. Единствените документи, които доказваха финансовото участие на Алекс, се подаваха пред австрийските власти. По този начин „Орангутан“ бе успяла да се изплъзне от вниманието на Голицин.
Та сега Алекс се обади на Иля и предложи да му стане представител в Америка. Моментът едва ли можеше да бъде по-подходящ. Големите американски корпорации срещаха сериозни проблеми в Русия. След десетилетия на разделение между тези два свята американците нямаха и най-малка представа за местната култура, нужди и желания, за руската народопсихология. Всичко, с което бяха свикнали и им вършеше идеална работа у дома, се проваляше мизерно в Русия. Рекламният слоган за „поколението Пепси“ предизвикваше у руските потребители пристъпи на недоумение и озадачено чесане по главите: как така цяло едно поколение ще се отъждествява с някаква си тъпа безалкохолна напитка?! Клиповете, в които лекар препоръчваше еди-кое си хапче, крем или паста за зъби, звучаха неубедително. Руските лекарства бяха негодни за нищо; да рекламираш фармацевтичен продукт бе, все едно да го зачеркнеш веднъж завинаги в съзнанието на потенциалния потребител. Що се отнасяше до използването на известни спортисти за реклама, и там удариха на камък — кой се интересуваше в крайна сметка с какво се маже, какво пие или яде някакъв мускулест палячо?!