— Кои сте вие? — запита Алекс, без да си дава труд да прикрие яростта си.
— ФБР — отвърнаха незабавно двамата, извадиха от джобовете си две служебни карти и бързо ги прибраха обратно.
— Какво правите тук?
— Добре дошъл в Америка, приятел! — каза единият с неприятна усмивка. — Получихме сигнал, че двамата с жена ти укривате беглец от закона.
— Това са пълни глупости.
— А, така ли? Защото на нас ни изглежда твърде вероятно.
— Имате ли заповед за обиск?
— Ти да не си адвокат, а?
— Покажете ми заповедта или напуснете дома ми!
Двамата се залюляха на пръсти и пети и се изсмяха гърлено. Ела ни удари, де! — говореше позата им. Виж какво направихме с дома ти, погледни ужасеното лице на жена си, постъпи като мъж! Ела и само замахни. След което ще ти щракнем белезниците, ще те откараме от тук като торба с боклук и ще се озовеш на следващия самолет за Москва.
Алекс беше достатъчно вбесен и луд, за да го направи, но точно в този момент от едната спалня излезе трети мъж. Алекс погледна настрани и замръзна. Мъжът беше висок и слаб, облечен в измачкан шлифер и държеше в ръцете си техния домашен компютър. И приличаше на техния стар познайник, полковник Воронин! Не, това беше невъзможно. Та в края на краищата тук беше Америка!
— Здравейте, семейство Коневич!
Изумително! Той дори по гласа приличаше на Воронин — същият надменен тон, същата нетърпяща възражение арогантност.
Алекс си пое дълбоко дъх няколко пъти, като се опитваше да се овладее, но в гърлото му бе заседнала голяма буца. Той се обърна към Воронин и запита троснато:
— Твоите хора от Министерството на вътрешните работи не отговаряха ли само за вътрешната безопасност? Какво правиш тук?
Воронин отговори на руски:
— Ти си издирван престъпник. Дошъл съм да те отведа обратно в Русия, където ти е мястото.
— В такъв случай ще те разочаровам — каза Алекс на английски.
— А, така ли? — продължи на руски Воронин, така че федералните да не разберат и дума от това, което казваше. Той бе пристигнал в Америка преди две седмици, след като Татяна бе позвънила на Тромбъл и му бе предложила неговите услуги и експертни познания.
Осигуреният и безгрижен живот, който семейство Коневич водеха от година насам, току-що бе приключил. Алекс повече не можеше да се крие зад името на жена си. През цялата година момчетата на Ники Козирев бяха гонили призраци в Чикаго, скрити в някаква изоставена къща в покрайнините, и се бяха върнали в Русия с празни ръце. Това, което се бе оказало непосилно за тях, не представляваше никакъв проблем за ФБР. Едно учтиво запитване, и Службата за имиграция и натурализация бе разкрила адреса на Алекс и Елена, източника им на доходи и имигрантския им статут. Цялата информация, която ФБР бе предоставило на Воронин, той бе предал на Татяна, а тя — на Ники. Криеницата бе свършила, започваше нова игра.
Във всеки случай, жив или мъртъв, Алекс Коневич щеше да отлети за Русия. Той вече бе загубил играта.
— Не смятам, че аз ще бъда разочарованият — продължи самонадеяно Воронин като човек, който държи всички карти в ръцете си. — Ти си позволи да раздразниш хора, с които не ти е работа да се закачаш. Втори шанс няма да ти се даде, Коневич. Ти си глупак, трябваше да се възползваш, когато ти предлагахме сделка.
— Нещо бъркаш. Аз имам политическо убежище.
— Настойчиво те съветвам да дойдеш доброволно с мен. Нямаш изход, повярвай ми. Не затруднявай излишно и нас, и себе си.
— Напусни апартамента ми! Веднага!
Воронин премина на английски.
— И какво ще направиш, ако откажа, Коневич? Ще повикаш полицията? — Той посочи с острата си челюст към двамата агенти. — Полицията вече е тук!
Двамата до прозореца се усмихнаха, но не казаха нищо. Нахалници!
— Засрамете се! — озъби им се гневно Елена. — Дори в Русия вече не се отнасят така към хората!
— Колко ви струва това жилище? — запита единият от агентите. В тона му нямаше и следа от любопитство, просто констатираше очевидното. Нещо повече — обвиняваше.
— Не е твоя работа! — сопна се Елена.
— Деветстотин и седемдесет хиляди — отговори си сам агентът. — Почти милион. И то в брой. Доста пари. Откъде ги имате?
Алекс сложи ръка върху рамото на Елена — тези хора се опитваха да я вкарат в капан. Нямаше никакъв смисъл да им отговаря, тя разбра това и си замълча.