— Откраднали сте ги! — каза агентът, като посочи обвинително Алекс с пръст. — Обрали сте собствените си вложители. Избягали сте от Русия, отмъквайки стотици милиони долари. Вие сте лъжци и мошеници, излъгали сте имиграционните власти, за да си осигурите статут на бежанци. Вие сте престъпници!
Елена вече не можеше да се спре. Тя бе решена да си каже своето, каквото и да й струваше това.
— Това е лъжа! Не знам какво ви е наговорил тоя човек, но той е лъжец! А вие сте глупаци! Махайте се!
Двамата агенти се усмихваха. Имаха големи масивни челюсти с леко провиснали гуши, мускулести рамене, говореха с кратки, прости изречения — всъщност наистина имаха вид на глупаци.
Преди нещата окончателно да бяха излезли извън контрол, Алекс реши да сложи край на конфронтацията. Той се изправи срещу двамата, изгледа ги студено и запита:
— Арестуван ли съм?
Отговор не последва.
— Подследствен ли съм?
Единият сякаш кимна, после се сети нещо, вдигна ръка и разтърка уж схванатия си врат.
— Май трябва да се обадя на адвоката си — каза Алекс и с престорена увереност пристъпи към телефона.
Минаха две секунди.
— Ще имаш достатъчно време за това по-късно — обади се единият от агентите. В гласа му прозвуча заплаха.
Алекс продължи да крачи към телефона. Агентите си придаваха невъзмутим вид, но беше ясно, че перспективата да бъдат заварени в такава ситуация от някой устат вашингтонски адвокат им се струваше недотам привлекателна. И имаше защо. Те бяха проникнали в частно жилище без заповед за обиск, бяха съсипали имущество за хиляди долари, след което бяха започнали да разпитват заподозрения, без официално да го уведомят за правата му. И нещо, което беше далеч по-лошо: на цялото това безобразие присъстваше чуждестранно длъжностно лице, което нямаше никаква юрисдикция на територията на Съединените щати.
Всеки първокурсник в юридически факултет можеше да ги провеси за тестисите на ченгел.
Алекс вдигна слушалката и се обърна към двамата агенти.
— Кажете ми имената си. Моят адвокат ще ми ги поиска.
Двамата запристъпяха от крак на крак и сякаш се смалиха.
— Май е време да тръгваме — каза единият и направи крачка напред, готов да драсне през вратата.
— Не и с компютъра ми — предупреди ги Алекс.
— Задържаме компютъра като веществено доказателство. Кажи на адвоката си да се оплаче на нашите юристи — каза подигравателно другият. След като си осигуриха последната дума и след един прощален презрителен поглед към съсипаното жилище, те бързешком се изнизаха навън. Докато минаваше покрай Алекс и Елена, на лицето на Воронин бе изписана тънка усмивчица.
Алекс затръшна вратата след тях с такава сила, че стените потрепериха.
Елена не можеше да откъсна очи от опустошенията. Единствената снимка на родителите й беше изтръгната от рамката и накъсана на безброй парченца с такава отмъстителност, че на нея й призля.
— Алекс, страх ме е!
— И мен.
— Какво означава всичко това?
— Че неприятностите ни не са приключили.
— Откъде накъде ФБР пуска този човек в дома ни?
— Не знам.
— Трябва да се видим с Ем Пи незабавно!
Алекс вдигна телефона.
Елена започна да събира нещата от пода.
Ем Пи си беше у дома, гледаше децата, докато съпругата му бе излязла на пазар. Той обеща да остави всичко и да ги чака в кантората си след два часа.
18
Фирмата на Ем Пи Джоунс се намираше на втория етаж на една седеметажна офис сграда, недалеч от идеалния център на Вашингтон. Самият Ем Пи бе завършил Юридическия факултет на „Джорджтаун“ — престижно учебно заведение, макар и не сред Топ 5 на американските университети. Бе постигнал това по трудния начин — след четири години вечерно обучение, през които бе работил паралелно на две места и бе спестявал всеки цент. От лекции и упражнения — директно в „Макдоналдс“, където за няколко часа избутваше исковете и договорите в задните гънки на мозъка си, за да подава хамбургери и мазни кесийки с пържени картофи на среднощни клиенти. Четири години, през които си бе съсипал стомаха от Биг Мак с кока-кола, а мозъка — от безсънни нощи и неравна конкуренция със задоволени дечица на заможни семейства, които можеха да си позволят редовно обучение. Четири години, през които твърде често се бе питал дали в крайна сметка е направил верния избор.
При дипломирането се бе класирал сред последната третина на випуска по общ успех, но поне не бе натрупал непосилни дългове, както повечето студенти. Нямаше интервюта с големи адвокатски фирми; всъщност нямаше интервюта с никакви фирми. От друга страна, бе успял да издържи от първо явяване изключително трудния изпит за адвокатска правоспособност.