По това време в Службата за имиграция и натурализация имаше вакантни места за юристи, а и никой друг не отговаряше на телефонните му запитвания, та Ем Пи си каза: Защо пък не? Нека се пробва, колкото да натрупа няколко години практически опит по имиграционно право, а после ще си наеме офис, ще си сложи табелката на вратата и за кратко време ще натрупа пари.
Към момента фирмата му се състоеше от него, плюс още двама адвокати, трима изнемощели от стрес и преумора стажанти и една неописуемо груба секретарка, която мразеше работата си и нямаше търпение да се чупи в мига, в който си намереше нещо по-добро. Помежду си тримата адвокати се наричаха съдружници, а скромния си офис — правна кантора. И тримата едва свързваха двата края, деляха си наема за помещенията и с общи средства се бяха обзавели криво-ляво с мебели втора ръка и второразредни служители. Не си прехвърляха изгодни дела с други адвокатски фирми, не си поделяха тлъсти бонуси в края на всяка успешна година по простата причина, че нямаха успешни години.
Женен, с две деца и симпатична съпруга, бременна в шестия месец с третото, Ем Пи се обливаше в студена пот при мисълта, че може да се окажат близнаци. Семейството живееше под наем в занемарена къщичка в скромен квартал на Южен Арлингтън, отвъд реката.
Имиграционното право, както твърде скоро установи той, не се рентираше. Почти всички негови клиенти бяха бедни, отчаяни хора, които с мъка говореха езика, а продаваемите им умения граничеха с нула. По много от делата — и то най-трудните — бе назначен като служебен защитник. Голяма част от клиентите му биваха изритвани от страната веднага след приключване на делото, което не ги мотивираше особено да си плащат сметките. Имиграционното право, научи от горчив опит Ем Пи, беше поприще за неудачници. Богати клиенти почти не се намираха. Малцината — най-често милионери, избягали от данъчните власти или от углавни дела в родината си — предизвикваха яростни боричкания между колегите му от бранша, като обикновено попадаха в мрежите на едри фирми, способни да мобилизират дузини адвокати в тяхна защита. Ем Пи отдавна бе загубил надежда, че и на неговата въдичка ще клъвне едра риба. Той си изкарваше хляба, превил гръб под огромната тежест на трупащи се дребни дела, като се молеше поне половината от клиентите му да успеят да си платят — молитва, която често оставаше нечута от Всевишния.
Ала Алекс и Елена Коневич не бяха като останалите. Техният случай е по-особен, помисли си той, докато ги наблюдаваше съсредоточено как седяха, хванати за ръце, на двата стола срещу бюрото му. Тези двамата изглеждаха сериозно уплашени. И вероятно имаше защо.
— И какво, тогава онези от ФБР просто си тръгнаха, така ли? — запита Ем Пи, докато слушаше внимателно разказа им. — Станаха и си излязоха?
Пред него имаше разтворен жълт бележник, първите десет страници от който вече бяха изписани с нечетливи бележки, изпъстрени със стрелки, подчертавания, питайки и удивителни.
— Взеха и компютъра ми — уточни Алекс. — Може ли да си го получа обратно?
— Влезли са без заповед за обиск?
— Алекс изрично ги запита — отвърна Елена. — Те не го удостоиха с отговор.
— Ясно, не са имали заповед — заключи Ем Пи с мрачната увереност на човек, врял и кипял в тези неща. Имигрантите в Америка нямаха практически никакви права. Полицията знаеше това и често издевателстваше над тях по начини, които биха били немислими за пълноправните американски граждани. Действително, Алекс и Елена бяха получили политическо убежище. Но както е добре известно, това, което държавата ти дава с едната ръка, лесно може да ти го вземе с другата и често го прави. Самият Ем Пи бе виждал това неведнъж. Фактът, че федералните се бяха отнесли толкова грубиянски към клиентите му, сам по себе си беше лош знак.
— А вие сигурен ли сте, че не сте извършили някакви закононарушения в Русия? — запита той Алекс. Само преди година им бе задал стотици пъти същия въпрос, докато ги подготвяше за изслушването им от комисията. Но и сега си каза, че не би било лошо за свое успокоение да чуе още веднъж отговора.
— Никакви — отвърна Алекс. — Веднъж ме глобиха за нарушение на правилника за движение. Бях паркирал неправилно и си платих глобата.
Елена се размърда на стола си и добави:
— Когато бях на шестнайсет, се събирах с лоши приятели, пиехме и нарушавахме обществения ред. Арестуваха ме, но ме пуснаха като непълнолетна.
— Сигурни ли сте, че не сте източили пари от банката? — Този въпрос очевидно бе насочен към Алекс.
— Не съм докоснал и цент — отвърна решително Алекс. — Според медиите в Русия са откраднати петдесет милиона долара. Но това е дело на хората, които ми отнеха банката, не мое.