Още щом й затвори, Алекс веднага позвъни на банката си в Бермуда, където се намираха повечето им пари. Беше благодарен на съдбата, че си бе открил тази офшорна сметка и че не бе прехвърлил сумите в американска банка, подмамен от значително по-високите лихви. Като бизнесмен съзнаваше, че това му коства хиляди долари годишно в нереализирани доходи, което беше непростимо прахосничество. Но сега се радваше, че е послушал инстинктите си.
На позвъняването отговори някакъв помощник-управител и веднага го постави на изчакване. След секунда телефона вдигна един от подуправителите на банката.
— Съжалявам, господин Коневич…
— За какво съжалявате?
— Нищо не може да се направи.
— По кой въпрос?
— Ами… — Човекът се покашля неловко. — Сметката ви, сър… е блокирана.
Разговорът продължи още около пет минути. Само преди час губернаторът на Бермуда бил извикал при себе си управителя на банката и му дръпнал едно конско. На самия него пък малко преди това му се обадил някакъв високопоставен чиновник от Министерството на правосъдието на САЩ и го навикал по телефона като слаб ученик. Макар, че банковите закони в Бермуда били печално известни с това, че никой не ги спазва, в този конкретен случай правилата трябвало да бъдат приложени най-стриктно и докрай. Разменени били заплахи и в двете посоки, но в крайна сметка изходът от диспута бил предрешен. Нито губернаторът, нито банките на Бермуда имали интерес страната им да бъде включена в черния списък като перачница на престъпни пари. Това, че тя бездруго си е такава, нямало никакво значение в случая; важното било да не й се лепят грозни етикети. Това щяло да убие туризма, а бермудските експортни стоки щели да изгният по пристанищата на САЩ. Бермуда, изцяло зависима от парите на богати американци, щяла да се превърне в пустиня от празни плажове и затворени хотели, улиците щели да бъдат залети от разгневени тълпи безработни и т.н. и т.н. Губернаторът оказвал решителна и героична съпротива в продължение на десетина секунди, след което капитулирал пред заплахите на щатския чиновник.
ФБР вече държеше здраво в ръцете си и двете банкови сметки на Алекс.
Не мина и половин час, и от Австрия се обади Иля:
— Алекс, какво става?! — крещеше той, изпаднал в истерия.
— Не разбирам за какво говориш.
— Не разбираш?! Тук всичко се сгромоляса!
— Успокой се, Иля. Поеми дълбоко дъх и ми кажи какво става.
Минаха няколко безкрайни мига, преди превъзбуденият му приятел да успее да подреди разбърканите си мисли.
— Тази сутрин ме уведомиха, че лицензът ни за извършване на търговска дейност в Русия е отменен. От тогава цял ден ми звънят клиенти, за да анулират договори.
— На какво основание?
— Американските клиенти били информирани от ФБР, че фирмата е прикритие за престъпна дейност.
— А руските?
— Без всякакви причини. Получили указания от Министерството на вътрешните работи да прекратят деловите си отношения с нас, в противен случай…
Алекс се напсува наум. Всичко беше в онзи компютър! Той бе поставил пароли на файловете си — едно напълно измамно чувство на сигурност, както със закъснение си даде сметка сега. ФБР разполагаше с квалифицирани специалисти, за които бе детска игра да разгадаят паролите му. Той се опита да си припомни какво съдържаха всички тези файлове. Всичко и нищо. Прекалено много. Той никога не си бе представял, че ще му се наложи да се защитава срещу полицейски произвол. Не и тук, в Америка!
Всичко, което двамата с Елена бяха постигнали с „Орангутан“ — привлечените от тях клиенти, имената и координатите на партньорите им в Австрия. Друго? Номерата на банковите му сметки, разбира се. Това последното обясняваше бързината, с която от ФБР бяха блокирали всичките му финанси. Мина му и друга мисъл, от която кръвта във вените му замръзна.
С максимално равен и спокоен тон той каза в слушалката:
— Събери си багажа, Иля, и се махай от там.
— Но защо, Алекс, та аз…
— Не задавай въпроси, на които не мога да ти отговоря. Просто изчезвай от там, веднага!
— Алекс, аз имам триста служители. Не мога просто да изчезна. Имам отговорности и задължения към тях.
— Искаш ли да живееш?
— Да, разбира се, но…
— Вземи пари в брой, Иля. Не оставяй следи. Не се обаждай на близки и роднини. Скрий се на някое място, където никой няма да се сети да те търси.
Внезапно телефонната линия прекъсна мистериозно.
Тримата мъже, седнали в паркирания през една пряка бял ван без отличителни знаци, намалиха звука, отпиха от изстиналото кафе в пластмасови чашки, размениха многозначителни погледи и се усмихнаха доволно. И тримата се водеха „пресаташета“ към руското посолство — с други думи шпиони под съвсем формално прикритие. Точно така, Иля, бягай, бягай колкото те държат краката, крий се и се озъртай зад гърба си, плащай навсякъде в брой, забрави за семейството си, за близки и приятели, заври се в най-тъмната и тясна дупка във Вселената. Ние ще те открием.