„Какво ли правят онези отвън?“ — запита Елена с бележка, която му плъзна по масата в трапезарията.
Той погледна часовника си — беше осем вечерта, надраска бърз отговор на листа и й го показа: „Полудяват, надявам се.“ След дни на общуване по този начин двамата бяха овладели нелекото изкуство да поддържат едновременно два разговора — един на глас, на безобидни теми, колкото да залъжат слушателите си, и друг с бележки, по всички важни въпроси. Беше бавен и уморителен процес, но абсолютно неизбежен. Бъбреха помежду си на английски, а си пишеха на руски.
„Защо не си купихме по-голямо жилище?!!!“ — написа тя. „Тук се чувствам като в ковчег, Алекс! Едва дишам!“
Той й отговори: „Поне тук компанията е по-приятна, отколкото навън…“ Кой можеше да каже колко наемни убийци на мафията обикаляха из квартала, обмисляйки всякакви дръзки ходове, за да си заслужат парите! Воронин знаеше адреса им; можеше да се предполага, че бе намерил начин да го предаде на престъпната мрежа в Москва. Така или иначе мутрите знаеха къде се намират и Алекс беше убеден, че самите те не са много далеч. Всякакво излизане беше безумие. Първите няколко дни се бяха опитали да потиснат страха си, да се справят с чувството на безпокойство и отчаяние, което ги обхващаше, като наред с това поразтребят съсипания апартамент и подобрят условията си на живот. На третия ден Елена се впусна в бясно търсене на бръмбари. Откри шест. Те не се съмняваха, че има още много скрити, и бяха прави.
На четвъртия ден приеха стратегия — решиха да положат допълнителни усилия, за да изглежда отстрани, че водят нормален живот, борят се със скуката, молят се на Бога и чакат Ем Пи да извади някой заек от шапката си, за да сложи край на кошмара им.
Те обаче не се самозалъгваха. Ем Пи беше комар, който се опитваше да пребори слон. Това, с което се бе захванал, не беше по силите му, не беше по силите на който и да било адвокат. Всеки момент онези, които ги дебнеха отвън, щяха да изгубят търпение и да нанесат поредния удар. Като бизнесмен Алекс беше достатъчно прозорлив и рационален, за да си дава сметка, че оттук нататък нещата можеха само да се влошат още повече.
И наистина, с всеки изминал ден положението им ставаше все по-нетърпимо. На Елена й писна да чете книги, да гледа телевизия, да се самовглъбява в размисъл — нищо не помагаше. Нищичко. Алекс крачеше безцелно напред-назад из апартамента, правеше обиколка след обиколка на стаите и напрягаше мозъка си, за да измисли решение. Той бе свикнал да мисли на крак и сега навърташе километраж из тясното жилище в търсене на изход.
Нямаха пари. В тази сграда бяха като в капан. Не можеха да избягат. Не можеха да комуникират с външния свят, без онези плъхове да ги подслушват. Ако имаше изход, от тях зависеше да го намерят. Алекс докосна Елена по коляното и й написа: „Време за кревата.“
Двамата станаха и заедно се отправиха към спалнята. Алекс внимателно постави в касетофона записа, който бяха направили първата нощ, и усили звука докрай. После каза на Елена:
— Събличай се, че пак съм в настроение!
Това беше лъжа. И двамата бяха загубили всякаква нагласа за секс от онази вечер, когато специален агент Ханрън им бе донесъл ужасната вест, че жилището им е натъпкано с подслушвателни устройства, а отвън ги дебнат наемни убийци, пратени да ги ликвидират.
При самата мисъл, че онези чуваха всяка тяхна дума, всеки звук, им призляваше.
Елена свали обувките си и ги запокити към стената, после се тръшна с цялата си тежест на ръба на леглото; пружините под нея изохкаха. Тя се обърна към мъжа си с престорена закачливост:
— Ама ти винаги си в настроение!
— А ти винаги си хубава!
— Ненаситен си!
— Кукличката ми! — И след малко: — Няма ли да си свалиш блузката?
— Първо ти. Свали си ризата! — После: — А сега панталона!
Известно време си разменяха подобни реплики, влагайки достатъчно чувство, за да накарат слушателите отвън да се задавят; накрая и Алекс се тръшна тежко на леглото до нея.
Няколко секунди се гледаха мълчаливо, после Алекс натисна полека бутона и лентата тръгна. Охкания, въздишки и ритмично скърцане изпълваха стаята и ушите на „пресаташетата“ в паркирания ван.
Още първата вечер, докато правеха записа, двамата едва не се бяха осакатили от престараване.
Елена се притисна до съпруга си и запита:
— Колко дни смяташ, че ни остават?
— Един-два… пет… двайсет. Кой би могъл да каже?
— Какво чакат ония?!
— Чакат да се прекършим. Да свършим парите и да изгладнеем.
— Но защо? Какво се опитват да постигнат?
— Да ни докарат до отчаяние. Сложили са ръка на парите ни, наплашили са ни до такава степен, че да не смеем да си подадем носа навън. Намираме се в капан, като единственият ни изход е да приемем условията им. Еднопосочен билет за Русия.