При това тя обожаваше прекрасното младо семейство руснаци, които живееха в отсрещния апартамент. Още в деня, когато се бяха нанесли, тя бе почукала на вратата им, понесла в ръце бутилка скъпо червено вино, привързана с алена панделка — дар за добре дошли, както си му беше редът. Не че повечето млади хора в днешно време спазваха тази традиция, те нищо не разбираха от добри маниери. Но семейство Коневич със сигурност не бяха като останалите. Те веднага отвориха бутилката и настойчиво поканиха Една да влезе и да изпие с тях по чаша вино. От този момент нататък всяка събота вечер я канеха на скромна вечеря — само тримата, по домашному.
Двамата с Артър бяха прекарали интересно живота си. Бяха се запознали още по време на войната, в Европа, където Артър беше един от обвинителите на Нюрнбергския процес. Бяха споделяли трапезата на президенти и сенатори, тъй като впоследствие Артър бе работил в сферата на човешките права и свободи и всякакви други области на правото — колкото важни, толкова и интересни. Или поне навремето й се бяха стрували такива. А сега за повечето хора това бяха само трогателни спомени — прашен таван, запълнен с вехтории, от които едва ли някой се интересуваше. Ала Алекс не беше просто някой. Беше толкова интелигентен, толкова любознателен, такъв търпелив слушател! Седнал на ръба на стола, той я обсипваше с въпроси, докато мозъкът й прегрееше и тя затътрузваше обратно крака през стълбищната площадка към апартамента и леглото си.
На деветдесет и втория й рожден ден двамата й направиха подарък — заведоха я на балет в Кенеди Сентър. Да види не кой да е, а трупата на Болшой! Тази вечер Една с мъка влезе в една бална рокля, която не бе обличала от смъртта на Артър. Елена се познаваше с някои от танцьорите, та след представлението я отведе в гримьорните, за да й ги представи. Какъв прекрасен, незабравим рожден ден! Собствените й деца не се бяха сетили да й пратят подарък по пощата! Дори по телефона не й се бяха обадили!
Така че, когато един ден Алекс почука на вратата на апартамента й и я помоли да му услужи с мобилния си телефон, тя не се поколеба и за миг. Той обеща да й плати сметката, но тя не искаше и да чуе. Артър й бе оставил повече пари, отколкото можеше да изхарчи до края на живота си. Освен това си имаше чудесен домашен телефон, който й вършеше работа. Можеше спокойно да мине без тази досадна играчка, която и без това бе купила само колкото да види за какво е целият шум покрай тия джунджурии. За нищо, както се бе оказало. Поне да се чуваше като хората, а то — трябваше да крещи с цяло гърло, за да чуе собствения си глас.
Но на Алекс играчката очевидно му харесваше, защото по цял ден не я сваляше от ухото си. У горката Една се бореха любопитство и чувство за вина, докато час по час надничаше през шпионката и неизменно го виждаше отвън, в коридора, как крачи възбудено напред-назад, крещейки нещо неразбрано в тъпата пластмаса. Понякога си влизаше за малко в апартамента, но почти веднага изскачаше отново навън, все така долепил телефона до ухото си.
Странно.
Дори малко подозрително. Този Коневич се държи като мъж, който има връзка с друга жена, каза си Една, но веднага прогони тази мисъл от съзнанието си. Та Алекс и Елена бяха такава прекрасна двойка, толкова влюбени един в друг! Сигурно говори по работа, заключи тя. И понеже е истински джентълмен, гледа да не натоварва съпругата си. Един Господ й беше свидетел колко я дразнеше Артър навремето с нескончаемите си телефонни разговори с клиенти и съдружници, изпълнени с правни алабализми, от които не разбираше и думица.
Беше малко след полунощ, когато бравата поддаде на лекия, но умело насочен натиск на шперца и вратата на апартамента се отвори.
Двамата мъже влязоха тихо — първо Михаил Бердяев, после Игор Кобиашвили, негов колега частен детектив, на когото Михаил имаше пълно доверие и понякога го наемаше за специални задачи. През цялата изминала седмица Алекс му се бе обаждал всеки ден по телефона, като често бяха разговаряли с часове. По всичко изглеждаше, че семейство Коневич здравата са загазили в Америка. Търпението на Алекс към неговите преследвачи се изчерпваше. Отначало той бе опитал мирно съвместно съществуване — да забравят миналото и да си живеят живота, но те явно не искаха и да чуят. Освен това отново се опитваха да посегнат на неговата любима Елена. Михаил долавяше дълбока промяна у стария си приятел. Някогашният хладен разум бе отстъпил място на клокочещ гняв. След дълги разговори помежду си, в които бяха обсъдили и отхвърлили безброй идеи, накрая двамата се спряха на конкретен план.