22
Надзирателят раздрънка връзката ключове и извика името на арестанта Коневич. Алекс си проби път между останалите тела и се приближи до вратата. Не се бе къпал от три дни. Почти не бе спал, ако не се броеше мъчителната дрямка, прекъсвана ту от нечии крака, които се опитваха да го прескочат, ту от пристигане на нов арестант в претъпканата килия. Беше небръснат, имаше уморен вид, косата му беше много мазна и рошава. Миришеше на пот и урина.
Излезе от килията и двама надзиратели поставиха белезници на краката и ръцете му, преди да го поведат с препъване и залитане към зоната за свиждания.
Ем Пи Джоунс седеше намръщено на една от масите, подпрял брадичка на длани и с куфарче в скута.
— Алекс, съжалявам, че се забавих толкова!
— Елена ти се обади в петък вечер, Ем Пи. Не ми се извинявай, а казвай какво става.
— Играят ми игрички. Звънял съм на всички известни телефони на СИН, а никой не щеше да ми каже къде си. Би трябвало да си в предварителния арест във Вашингтон. Там се водеше адресно регистриран, там те арестуваха. Вместо това са те преместили тук, в Александрия, за да ти загубя следите. Много ли беше лошо?
— Е, не беше приятно. Но аз не се боя за себе си. Гледай да отървеш Елена!
Ем Пи го погледна в очите.
— Това ще бъде доста трудно.
— Защо? Уреди да я пуснат под гаранция. И убийци внасят парична гаранция и ги пускат. Апартаментът ни е изцяло платен, заложи го и я изкарай навън.
— Не си мисли, че не съм опитал, Алекс! Спомняш ли си всички онези репортери пред „Уотъргейт“? Федералните са решили да те използват за назидание. През уикенда всички новинарски канали се занимаваха само с теб. Медиите вече са те признали за виновен и са ти произнесли присъдата. — Той вдигна пред очите му изрезка от вестник, на която се виждаха двамата с Елена на излизане от „Уотъргейт“, оковани с вериги като престъпници. — Явно държат руските власти да разберат, че тук се пипа здраво.
— Трябвам им аз. Елена не е направила нищо нередно.
— Не става, Алекс. Според тях имало опасност да избяга.
— И какво от това? Нали имат мен, в затвора!
— Ти май не слушаш какво ти говоря. Те искат и нея в затвора!
Трябваше му време, за да осмисли казаното от Ем Пи; истината му подейства като удар с юмрук в стомаха. Опита се да преглътне огромната буца, която се бе събрала в гърлото му, но не успя. Правителството на Съединените американски щати бе решило да използва Елена като заложник, за да го принуди да се върне в Русия. Той се молеше поне в затвора да я държат при по-добри условия, отколкото него. Надяваше се, че е в отделна килия. Неговата килия беше мръсна и толкова пренаселена, че арестантите се редуваха да спят на коравия под, биеха се за тоалетната, разменяха си ругатни и обиди на различни езици, което само засилваше чувството му на гняв и безсилие. В ареста беше студено и шумно. Освен че през няколко минути се пускаше водата в тоалетната, няколко десетки души роптаеха на глас срещу съдбата си и всичко това се сливаше в един неспирен шум, от който не можеше да се спи. Храната беше ужасна — претоплени на микровълнова фурна буламачи, сипани направо върху тенекиен поднос. Ем Пи продължи:
— По закон могат да те държат четири дни, преди да получиш право на пускане под гаранция. Поисках още утре да се явиш на изслушване. Не могат да откажат.
— В какво съм обвинен?
— Изтекла виза.
— Но ти лесно можеш да докажеш, че това не е вярно!
— Разбира се. Ако всички се придържат към истината, няма да е трудно.
— Моля те, Ем Пи, изкарай Елена от затвора. Не ме е грижа какво ще стане с мен, не ме интересува какво ще ми коства това, само я изкарай.
— Ще се постарая.
Първият сигнал, че за Юри Ходорин се задават тежки дни, беше повече от ясен: петима негови директори на компании се озоваха практически едновременно, за по-малко от три часа, в пет различни морги в Санкт Петербург. При убийствата им бяха използвани различни похвати — от разстрел през намушкване с нож до отрова. Вече втори руски град ставаше сцена на целенасочено избиване на висши мениджъри на компании; никой не можеше да каже кой е на ред и дали убийствата ще продължат.
На следващия ден последният въпрос получи твърде категоричен отговор: още шест трупа. Това вече не беше съвпадение, нито проява на лично отмъщение или гняв. Убийствата бяха извършени професионално, методично и целенасочено и едва ли щяха да спрат дотук.