— Страхотна история, нали? А вашата собствена теория каква е?
— Аз съм от тези, които мислят, че човекът е превъртял, не е могъл да издържи.
— Просто са го прихванали, награбил е толкова пари, колкото е можел да носи, и е офейкал, така ли?
— Ами нещо такова. Вероятно на мен ми изглежда много по-логично, отколкото на вас. Повярвайте ми, понякога ми идва и аз да го направя.
— Май не е особено забавно да имаш толкова много пари, а?
— Работиш по двайсет и четири часа, хиляди хора са ти на главата, редуват се кризи една след друга, през цялото време имаш чувството, че всичко ще рухне върху теб и ще те затрупа. И това ако е забавно, нямам думи. — Кратка пауза, през която Юри яростно въртеше венчалната халка на пръста си. — А сега, кой сте вие и какво искате?
— Михаил Бердяев. Алекс ме е наемал много пъти като частен детектив. И сега работя за него.
— И какво? Алекс ли ви помоли да се отбиете при мен?
— Да. — Михаил изпъна крака и се облегна назад. — Алекс ме помоли да следя внимателно новините, за да разбера кой ще е следващият. Явно сте вие.
Юри нервно потръпна.
— Следващият? Какво означава това?
— Означава, че се намирате в първата фаза на същата операция, която проведоха с Алекс. По някаква причина към вас подхождат по-брутално, отколкото към него. Доста мърляво при това. За което нямам обяснение. Освен, че може би оттогава са станали по-самонадеяни.
— Не разбирам за какво изобщо ми говорите.
— При вас идваха ли двама блюстители на закона от московската милиция? — По изражението на лицето му Михаил получи отговора на въпроса си.
— Да.
— Един плондир и един маркуч, нали? — Това дори не беше въпрос. От паркинга насреща Михаил бе видял двамата да влизат предния ден в офиса на Юри.
Предпазливо кимване.
— И ви оставиха визитка на човек, който може да се справи със ситуацията?
Юри се опита безуспешно да сподави изненадата си. Този особняк знаеше твърде много. Всъщност въпросната визитка беше затъкната отстрани в подложката за писане на бюрото му, за да му бъде под ръка. Само преди няколко минути той за малко не посегна към нея, за да набере номера и да помоли за помощ.
Сега той плъзна визитката по бюрото към Михаил, който се наведе напред и я огледа. Името върху нея не му говореше нищо. Но то нямаше значение. Ако си дадеше труд да провери, което нямаше намерение да прави, на телефонния номер щеше да отговаря кариерен офицер от КГБ, свързан по някакъв начин със Сергей Голицин.
— Знаете ли историята с Троянския кон? — запита Михаил, като плъзна визитката обратно към Юри.
Отново предпазливо кимане.
— Разбира се, кой не я знае!
Михаил посочи с пръст визитката.
— Ето го вашия троянски кон! Онези двама милиционери са корумпирани до мозъка на костите си. Изпратени са ви, за да сложат крак във вратата ви. След като се обадите на този номер, варварите ще проникнат в крепостта.
— Както са постъпили с Алекс?
Михаил кимна многозначително и през следващите двайсет минути разказа на Юри всичко за Алекс: как работи схемата, отвличането, изтезанията, набеждаването, че е обрал собствената си фирма. Цялата грозна история. Като доказателство показа на Юри удостоверения от моргата за смъртта на служителите на „Коневич и сие“, както и копие от факс, който преди година Алекс бе разпратил до всички сътрудници на Елцин.
Михаил се облегна назад и остави Юри да прегледа доказателствения материал, за да види сам приликите и да се убеди, че той е поредната мишена.
Юри още не бе привършил, когато вдигна поглед. В очите му се четяха объркване и смъртна уплаха. Той стисна ръцете си една в друга и наведе поглед към бюрото.
— А сега какво да правя?
— Мисля, че имате две възможности. Първата е да съберете колкото можете пари и да избягате.
След всичко, което непознатият току-що му бе разправил, тази възможност му се стори неустоимо привлекателна. По дяволите другата! Той бе скътал милиони в частен сейф в трезора на швейцарска банка — пари, с които можеше да живее в охолство до края на живота си. Разбира се, те бяха само частица от сегашното му състояние, но поне щеше да бъде жив, за да си ги харчи. Частният му самолет се намираше в хангар на летището, зареден и готов за полет. Можеше, ако поиска, да закусва в просторния си лондонски апартамент и да обядва в любимия си ресторант на Азорите. Колебанието му продължи части от секундата. Британците проявяваха особена куртоазия към богатите руски изгнаници, които все по-често се отбиваха в Лондон, било за да закусят, било за да поискат политическо убежище.
Михаил го остави известно време да се наслаждава на илюзиите си, след което го върна на земята: