Това дело се председателстваше от съдия Джон Евърстън IV. Той се изправи на подиума и в продължение на няколко мига оглежда съсредоточено съдебната зала, сякаш за да се увери, че всичко си е на мястото, както бе свикнал да го вижда.
Очите на Алекс и Елена бяха приковани в човека, който държеше съдбата им в ръцете си. Той не беше нито красив, нито с авторитетен вид; можеше да се каже, че дори не приличаше на представата им за съдия. Имаше отпуснато лице с провиснали бузи, дебели извити вежди, придаващи му навъсен вид, сплъстена сива коса и малки очички, скрити зад дебели, мътни бифокални лещи, през които сякаш едва виждаше.
Джон Евърстън бе започнал кариерата си преди трийсет години като адвокат и впоследствие прокурор по имиграционни дела — добър, коректен, усърден млад юрист, който рано или късно се надяваше да бъде възнаграден за вярна служба със съдийски пост. Произлизаше от стар род на заможни, консервативни южняшки аристократи. И макар всички да предполагаха точно обратното, за него прогонването на имигранти от страната беше неблагодарна работа, която той дълбоко ненавиждаше и почти винаги вършеше с чувство на неудобство. В душата си имаше слабост към обезправените хора, потърсили — по която и да било от хиляди различни причини — късмета си в Америка и изведнъж оказали се заплашени с изритване. Оставени на собствените си наклонности, обикновено те се формираха като почтени граждани. Законът го бе принуждавал да разделя семейства, да праща честни и трудолюбиви хора обратно към предишната им мизерия, а понякога и към сигурна смърт. Тези трийсет години служба на закона, през които се бе оказвал и от двете страни на барикадата, го бяха превърнали от умерен във войнстващ либерал.
И подобно на всеки друг либерал в страната, а според него и на всеки съдия с малко мозък в главата си, Джон Евърстън ненавиждаше директора на ФБР Тромбъл и презираше министъра на правосъдието Лора Тингълман, задето до такава степен му бе изтървала юздите.
Погледът му обгърна съдебната стенографка; пристава, застанал на мястото си край стената; прокурора и адвоката на съответните им маси; младите съпруг и съпруга, свели смирено глави в безобразните си оранжеви затворнически дрехи. Накрая очите му се спряха на неголямата публика, свряна най-отзад зад преградата за посетители: двама безупречно облечени господа в елегантни костюми и млада дама с доста по-лекомислен външен вид — съдрани дънки, разръфана отдолу тениска и джапанки.
Съдията посочи тримата с дългия си показалец.
— Не се случва често да имаме посетители в тази съдебна зала. Когато това стане, винаги обичам да се запозная лично с тях. Вие ми приличате на репортер — обърна се той към младата дама; с такива дрехи тя едва ли можеше да бъде някаква друга. Съдрани джинси, разръфана тениска… Съдия Евърстън бе заплашвал адвокат с глоба за неуважение на съда заради зле подбрана вратовръзка!
Стенографката Сали и приставът Хари си размениха многозначително погледи. До този момент съдията никога не бе обръщал внимание на външни хора по време на делата си, колкото и рядко да се завъртаха посетители в съдебната му зала. А сега дори бе благоволил да ги заговори.
— Репортер съм наистина! — отвърна гордо и с готовност дамата.
— На кой вестник?
— „Ню Йорк Таймс“.
Той беше готов публично да я смъмри за неприличното й облекло, но когато чу името, си замълча. За него „Ню Йорк Таймс“ беше такава безспорна и абсолютна икона на либерализма, че и по Евино облекло да се бе явила младата дама, пак щеше да й прости.
— Браво на вас! — отсече съдията. После погледът му бавно се премести вляво от нея. — А вие, господа? — запита той.
— ФБР — отговори по-възрастният от двамата, като се размърда неловко на стола си от внезапната проява на внимание.
Съдия Евърстън вдигна глава и се взря изпитателно в него.
— И на какво дължа рядката чест в съдебната ми зала да присъстват двама служители на господин Тромбъл?
— Ние… просто наблюдаваме.
— Какво наблюдавате?
— Ами… — Агентът примигна няколко пъти. Той имаше диплома по право, макар че, ако трябваше да бъде честен, след завършване на факултета се бе озовал директно в Бюрото. Ако не се брояха няколкото случая, в които бе призоваван като свидетел, никога досега не му се бе налагало да разговаря с действащ съдия. Той се поокопити и довърши изречението си: — Ами ние, тоест Бюрото, се интересуваме от статуса на това дело, ваша светлост.
— Интересувате се, значи. Разбирам. А какъв точно е предметът на този интерес, ако ми позволите да запитам, агент…
— Специален агент Уилсън. Ами… предметът…
— Говорете, агент Уилсън! Като председател на такъв малък и незначителен съд, за мен е много интересно да чуя отговора ви. Направо умирам от любопитство! За десетте години, откакто съм съдия, не помня случай при мен да са идвали агенти от ФБР. Ние тук сме един скромна инстанция и делата обикновено са скучни и отегчителни. А днес направо тръпна да чуя какво толкова важно намирате в това дело.