Началникът на Отдела за човешки права и ресорният заместник-министър, който представляваше правителството на Съединените щати като ответник по дела пред Върховния съд, си разменяха разгорещени реплики. Отделът се опитваше да прехвърли горещия картоф на зам.-министъра под претекст, че много скоро делото така или иначе ще стигне до Върховния съд.
— Съдът тепърва ще определя дали това дело е от неговата компетентност — сопна се зам.-министърът, свил презрително устни.
— Да, но Отделът за човешки права не може повече да си позволи да плаща астрономически хонорари на десет адвокати — възрази началникът му. Освен това, ако съпрузите спечелеха, това щеше да отприщи истински потоп от съдебни искове за милиарди долари срещу медии, училища и фирми, които засега тънеха в блажено неведение относно историческите несправедливости, понесени от „племето“. — Представете си само обществения отзвук от едно такова решение — посочи той.
За жалост Белият дом оказваше силен натиск върху министерството да отстъпи. Лично президентът бе заявил, че болката на индианците е и негова болка и че е крайно време коренното население на Америка да получи обезщетение за триста години кланета, за болестите, донесени от белия човек, за отнетата земя и изтребените горди воини. Казано по-просто, човекът искаше индианските гласове.
Ситуацията се затягаше.
Както обикновено, Лора Тингълман реши да отложи за по-нататък взимането на решение по случая с надеждата, че той ще се саморазреши и без нейно участие. Време бе за следващата точка от дневния ред и началникът на кабинета й вдигна нагоре една изрезка от „Ню Йорк Таймс“, където пишеше, че семейство руснаци били подведени под съдебна отговорност за нарушения на имиграционното законодателство. Както можеше да се очаква, статията беше твърде пристрастна и не особено ласкава за позицията на правителството. Фразата „съдебен произвол“, употребена от адвоката на обвиняемите, бе цитирана с подозрителна наслада от репортерката на вестника.
— Някой знае ли за какво става дума? — започна Лора, оглеждайки изпитателно лицата около масата.
Тромбъл се наведе напред.
— Аз знам. Редно е да знаеш и ти.
— А, така ли?
— Ами да. Онова пътуване до Москва, не помниш ли?
Тези двамата са отмъкнали стотици милиони долари и сега се укриват тук. Ние тогава изрично се ангажирахме да ги върнем в Русия, за да бъдат изправени пред съд.
— Като че ли смътно си спомням — с неохота отстъпи Лора. Толкова неща минаваха през главата й напоследък, че не можеше да им хване края.
— Е, може би си била малко уморена — отстъпи на свой ред Тромбъл. — Във всеки случай тогава ти лично даде дума на руския министър на правосъдието. Аз съм само изпълнител.
— А как е стигнало до вестниците? — запита тя.
За щастие Тромбъл имаше отговор и на това:
— Обичайните игрички, нищо сериозно. Защитникът им не може да ги отърве. И той много добре го знае. Затова се опитва да въвлече медиите и да печели съчувствие. Репортерката от „Таймс“ му е била състудентка навремето и сега му прави услуга.
Никой не запита откъде знае всичко това. Пък и да го бяха запитали, той нямаше да им каже. Щом руснаците можеха да подслушват кантората на адвоката, за него беше въпрос на национална сигурност да стори същото. Ако не за друго, поне за да следи какво знаят руснаците.
— Имаме ли солидни аргументи по делото? — запита началникът на Отдела за човешки права.
— Всичко е в ръцете на СИН — излъга Тромбъл, без да му мигне окото. — Ние само помагаме отстрани, и то само когато ни помолят. Повярвайте ми, работата е опечена.
— Откъде си толкова сигурен? — тросна се началникът на Отдела за човешки права. Всички очи в залата се насочиха към Тромбъл. Откъде наистина?
Макар че по самата си същност Министерството на правосъдието беше над политическите боричкания, при сегашната левичарска администрация във Вашингтон на висши ръководни длъжности бяха назначени цели стада мекушави, празноглави либерали. Тромбъл беше единственото забележимо изключение — безкомпромисен консерватор, той си оставаше вълк единак. Останалите в залата го ненавиждаха, макар повечето от тях да признаваха пред себе си, че Джон Тромбъл е най-подходящият човек за този пост — неуморен, ефикасен, безскрупулен тиранин, който управляваше с желязна ръка подчинените си костюмирани шпицкоманди. С такъв директор на ФБР останалите можеха да си бълват на воля глупости за свобода на абортите, права на животните и т.н. През първите две години от мандата му престъпността в национален мащаб бе намаляла с безпрецедентните девет процента.