— Спестете ми заплахите си, ако обичате. Всеки адвокат, който си струва парите, би разорил „Ню Йорк Таймс“ и би ме натикал в приют за бездомници.
— Не смейте да се държите надменно! Тя ще се оправдае с Първата поправка. А пък вие ще й пригласяте с лъжите си.
Внезапно Ем Пи смени тактиката на 180 градуса, гласът му запрелива от любезност и съчувствие. Той откъсна листа със статията, смачка го на топка и го запокити на пода.
— Знаете ли какво? Напълно съм съгласен с вас, госпожице Париш! Какво по-лошо от това да станеш жертва на вестникарски клевети и компроматна война! Някакви жалки драскачи да хвърлят кал по доброто ти име, по човешкото ти достойнство! Ако за юрист като вас е трудно да се защити, какво да каже обикновеният гражданин! Може да съди клеветника, но какви са шансовете му да получи удовлетворение? Може да твърди, че всичко са лъжи, на кой ще му повярва? Анонимните източници пускат на медиите всякакви мръсотии, а колкото по-сочна, по-пикантна е една лъжа, толкова по-бързо и по-далеч се разпространява. Един вестник я публикува, друг я цитира от него, трети я украсява, докато тръгне лавина от лъжи. И колкото са по-нагли и безобразни, толкова повече мастило отива за тях. Първо ги пускат на вътрешните страници, после на първа, накрая по кориците на списанията. Тъжна история!…
Използването на мъжки род в съчувствената му пледоария не оставяше никакво съмнение, че Ем Пи няма предвид нея. Изведнъж той усети как Алекс мушна бележка в дланта му. „Запитай я дали началниците й са помолили екип от руски прокурори да дойдат в Америка, за да потвърдят обвиненията!“ Ем Пи прочете бележката; той нямаше представа какво има предвид Алекс, нито откъде разполага с такава информация, но в случаите с ФБР и „Орангутан“ бе уцелил в десетката. Затова кимна.
Париш вече бе решила за себе си, че мрази Ем Пи Джоунс. От самото начало го бе разбрала накъде бие, но беше невъзможно да парира или смекчи контраудара му. Той я бе натикал в ъгъла и я бе принудил да мине в самозащита.
Но поне всичко приключи, помисли си с облекчение тя, когато той млъкна.
Истината бе доста различна: Ем Пи още загряваше и тепърва щеше да се впусне в офанзива.
Той се обърна към съдията:
— Тъй като госпожица Париш помоли тези изрезки от вестници да се приемат като доказателствен материал, аз бих желал да я запитам за протокола дали тя лично вярва на всяка дума, написана в тях? Казано другояче, дали смята, че те отразяват вярно и точно действителността?
Няколко мига негова светлост размишлява върху тази доста многозначителна молба. Дали беше справедлива и основателна? Все пак нейна беше идеята целият този боклук да бъде приет за доказателство на тезата на обвинението.
— Госпожице Париш, за протокола, смятате ли, че всички тези статии отразяват вярно и точно действителността?
За момент тя замръзна. После отговори неуверено и със запъване:
— Не бих гарантирала достоверността на всяка дума, изказване и твърдение във всяка една статия. Като цяло смятам, че… въпросните материали отразяват с… хм, достатъчна степен на точност престъпните действия на Коневич.
Перфектен отговор, с който можеше само да се гордее — прецизно формулиран, премерен и предпазлив. Благодарна беше на Ем Пи, задето й бе вдигнал такава лесна топка; с ответния удар тя до голяма степен поправи вредите, които малко преди това си бе причинила.
Ем Пи продължи, не по-малко предпазливо:
— Ваша светлост, бихте ли запитали обвинението доколко е вярно това, че министърът на правосъдието на Русия изпраща тук екип от прокурори, които да представят доказателства за престъпната дейност на господин Коневич пред нейния правен отдел?
Устата на Париш внезапно пресъхна. Самата тя бе научила новината само преди два дни, и то под условие за пълна конфиденциалност. Това бе по-скоро крайна мярка, в случай че на съдията му хрумнеше да се прави на глупак и да постанови безобразно съдебно решение. Но откъде знаеше Джоунс? Как бе изтекла тази информация? Колко знаеше? Стотици въпроси без отговор се блъскаха в черепната й кутия.
— Госпожице Париш?
Тя нямаше избор, освен да каже истината.
— Да.
— Моля да я запитате защо е необходим подобен екип — помоли Ем Пи, който сам не разбираше откъде Алекс е научил тази любопитна подробност, но имаше намерение да я използва докрай.
— Не знам. Решението не е мое — каза тя, като се опитваше да се измъкне.
— Решението не е ваше? — повтори недоверчиво съдията.
Тя отвърна безпомощно:
— Това е решение на отдела.
Ем Пи прецени, че е дошъл моментът да нанесе смъртоносния удар.
— Ваша светлост, попитайте я на какво основание е взето това решение.