— Нищо подобно няма да направиш.
— А, така ли?!
— След като Коневич е в ареста, какво сме се разбързали?
— Виж какво, досега всички ми дишахте във врата да свърша по-бързо работата. Какво ви става, че изведнъж престанахте да бързате?
Въпросът не смути Тромбъл ни най-малко.
— Госпожица Париш досега е работила под огромно напрежение. Погледнете я само, та тя е напълно изтощена! Но скоростта на производството вече не зависи от защитата, нали така? Трябва й време да се организира, за да изпипа добре нещата.
Този внезапен прилив на загриженост сам по себе си беше тревожен сигнал. Тромбъл прекоси помещението и потупа Ким Париш по гърба.
— На добър час, госпожице прокурор. Следващия път гледайте да отбележите точка, иначе…
Съвещанието приключи внезапно за всеобща изненада и за огромно облекчение на Ким Париш. Тя си тръгна толкова бързо, че мокетът под подметките й подпуши.
Останаха само Тромбъл и Лора Тингълман. Насаме. Само те двамата в обширния кабинет, изпълнен с толкова власт и такива тежки отговорности.
Тромбъл се извърна към нея и отбеляза:
— Съдията ти повери Коневич да го пазиш. Само кажи, и той веднага ще се озове във федерален затвор.
— Ами има едно много приятно затворно общежитие в Пенсилвания. Там слагаме всички магнати от Уолстрийт. Сред природата, в пасторална обстановка и така нататък.
— Ама ти няма да се оставиш някакъв жалък имиграционен съдия да ти нарежда какво да правиш, надявам се? И да въртиш опашка като пале в краката му…
Гадничка забележка, от която се бъзна. Но Тромбъл бе прав: Евърстън беше скромен съдия от някакъв забутан имиграционен съд. Докато Лора Тингълман в края на краищата беше министър на правосъдието на Съединените щати. Тя не откъсваше очи от лицето му.
— Какво си намислил, Джон?
— Нали разбираш важността на това дело?
— Я ми припомни!
— Руската мафия постепенно превзема големите градове по крайбрежието. Това е най-новият вид организирана престъпност и не е никак лицеприятна. По кръвожадност тия типове получават десетка по десетобалната система. В момента те са във война освен с нас едновременно и с италианската мафия, с чернокожите банди, с колумбийци и мексиканци, война за преразпределение на територии. Руснаците са много добри във водене на такъв вид война и са много, много жестоки. Те са научени да оцеляват и процъфтяват в най-тоталитарното общество на света. Нека не забравяме това. Представете си какво могат да постигнат в отворена, либерална демокрация като нашата. Та ние сме страшно уязвими. Успеят ли да се задържат тук, да пуснат корени, те ще се превърнат в поредната могъща криминална институция на Америка. Едно ново раково образувание, от което никога няма да се отървем.
— И Коневич е ключът към проблема, така ли? — попита тя, като го наблюдаваше внимателно, подпряна на месестите си лакти.
— Да, руснаците ни го казаха пределно ясно. Той е доказан престъпник, Лора. Откраднал е стотици милиони. Дадем ли им Коневич, в замяна те ни дават право да поддържаме бюро в столицата им с двайсет души агенти, с пълен достъп до всякакви оперативни данни за руската мафия. Ще ни зачислят офицери за връзка и просто ще си обменяме информация. Това е направо златна мина за нас. Ще прекършим гръбнака на руските бандити.
— Разбирам.
— Разбери и още нещо. Тоя тип Коневич ни бърка с пръст в окото, Лора. За срам и позор! Пред очите на медиите. Някакъв скапан чужденец експлоатира слабостите в нашата правораздавателна система, кара ни да изглеждаме като евнуси! Това е много опасно.
Тя потъна още по-надолу в стола си. По челото й си появиха поне още десетина бръчки. Тромбъл удобно премълча факта, че лично е наредил медийната саморазправа със семейство Коневич, че заради него случаят вече месеци не слиза от първите страници на вестниците, като по този начин е привлякъл общественото внимание към изхода на делото. Сега той вече съжаляваше за това — беше ужасна грешка, — но нямаше какво да се направи, жребият бе хвърлен.
Той се наведе към Лора Тингълман и постави ръка на рамото й.
— Ти реши в кой затвор да го тикнеш. Ако се опитва да те разиграва, дай му да се разбере.
— Прав си — каза Тингълман, обзета от внезапен прилив на някакво подобие на решителност.
— Избери най-мръсната и воняща дупка от всички федерални затвори. Сложи го при утайката на обществото. В седмия кръг на ада, където храната не става за ядене, а насилието не спира и за миг. Остави го да гние там, докато почне да ни се моли да го изритаме от страната.
— Мисля, че като омекне, ще може да види и нашата гледна точка — съгласи се тя.