Михаил най-после бе успял да постави подслушвателни устройства в голямата черна лимузина. Месеци наред бе чакал своя шанс, но той просто не му се удаваше. Освен това трябваше да го направи така, че в никакъв случай да не го хванат, защото иначе цялата операция щеше да отиде по дяволите. Но един мразовит следобед шофьорът се бе мушнал в някакво кафене, за да се постопли, като бе оставил колата с работещ двигател и отключени врати. Михаил се приближи незабелязано, приклекна отстрани и полека отвори задната врата. Постави един бръмбар в дълбоката цепнатина между възглавниците на задната седалка; после за всеки случай прикрепи втори отдолу към металната рамка на предната.
Обхватът на предавателите беше по-малко от километър, и то при ясно време. Но все пак те даваха на Михаил две важни предимства. Първо, можеше да чува всичко, което си говореха пътниците в колата, и да записва всяка тяхна дума. И, второ, вече не бе принуден да поддържа визуален контакт с лимузината при седмичните им срещи по улиците на Москва. Засега те не бяха забелязали присъствието му, но Михаил бе твърдо решен да доживее дълбока старост и един ден да умре мирно и тихо в леглото си.
Този ден лимузината беше паркирана на няколко метра встрани от обичайното си място на брега на Москва река. Михаил бе заел позиция в колата през три преки; на коленете си държеше приемник — записващо устройство, с усилен докрай звук. Отпиваше малки глътки кафе от термос и слушаше напрегнато. Голицин, Татяна и Ники бяха на задната седалка с чаши в ръка и както всяка седмица обменяха информация, спореха и обсъждаха следващия голям удар.
Ники, кисело: „Доколкото си спомням, ти ми обеща, че ще е лесно. Детска играчка, така ми каза!“
Голицин: „Е, добре, излъгах те. И какво?“
Ники: „Как какво, бе?! Деветима от хората ми са убити. Взривиха ми две заведения, някой се опитва да прецака и наркобизнеса ми. Ето, миналата седмица един пласьор ми отмъкна половин милион долара. Всеки път когато ударя някоя фирма на Ходорин, и мен ме удрят, и то два пъти по-яко.“
Татяна, с примирителен тон: „Защо смяташ, че Ходорин стои зад това, Ники? Та той е само бизнесмен!“
Ники: „Защото на всеки труп намирам закачена бележка: Остави «Предприятия Център» на мира или ще ти насиним гъза! И знаеш ли какво? Гъзът ми е вече насинен!“
Голицин, раздразнено и леко разсеяно: „Тоя тип така и не се обади!“
Татяна: „Кой на кого не се обади, Сергей?“
Голицин: „Юри Ходорин. Досега не е помолил моя човек да поеме охраната на фирмата му.“
Ники: „Все на някого се е обадил, това мога да ти кажа. Ще ти кажа и на кого. На някой, който не си поплюва, ама никак!“
Татяна: „Не можем просто така да го оставим. Не и сега. Тоя тип притежава два милиарда долара, Ники!“
Ники: „Само това повтаряш. Ама нали не си подлагаш ти задника на ритниците му! Казвам ти: тоя тип е хитър!“
Голицин: „Колко е хитър?“
Ники: „Миналата седмица няколко от моите хора отиват да му сложат малко динамит в един от складовете. Онзи, за който си говорихме. Изклаха ги като зайци!“
Михаил така се изсмя, че за малко не се задави с кафето си. Той бе подслушал плана им предната седмица и тихичко бе подал информацията на своя стар приятел от милиционерските години — същия, който сега отговаряше за охраната на Ходорин. Той бе свършил останалото, и то с брутална ефикасност според думите на самия Ники.
Татяна: „Възможно ли е друга групировка да ти е обявила война? Такива неща се случват във вашите среди или се лъжа?“
Ники: „Много умно, как не се бях сетил досега!“ И след кратка пауза: „Не си навирай носа в неща, които не разбираш! Никоя групировка няма да ми оставя бележки да не закачам Ходорин.“
Татяна: „Хайде, хайде, Ники! Ние инвестирахме месеци време в тази операция. «Предприятия Център» са идеалният обект. Петстотин милиона долара паричен резерв! Това са пари, Ники, в брой! Трябва да сме идиоти, за да се откажем в този момент.“
Ники, вероятно сочейки с пръст Голицин: „Той е виновен! Нали щеше да вкара свой човек вътре! Какво стана с неговия човек, а?“
Да бе, какво стана с бедния човечец? В този миг Михаил умираше от желание да се изхили в лицата им.
Настана продължително мълчание, през което Михаил се подсмихваше доволно на себе си. Той и без пари би приел да върши тази работа. Нямаше търпение да сподели чутото с капитан Юрченко, новия завеждащ сигурността на „Предприятия Център“. Двамата щяха да извият врата на бутилка водка, да се изтегнат на столовете си и да се хилят до припадък на безсилната злоба, която се изливаше от високоговорителя на коленете му.
След малко Голицин се окопити и каза: „Добре де, ще намеря начин да вмъкна свои хора при тях. А сега, как вървят нещата с оня Коневич?“