Ники, подигравателно, към Татяна: „Ами да, ти не беше ли казала, че работата е опечена?“
Татяна: „Нещата са под контрол. Тромбъл ми се обади тази сутрин. Коневич е във федерален затвор в Атланта. Тромбъл ми се закле, че е тикнал нашия общ приятел в най-смрадливата дупка на земята.“
Ники, с тон на познавач: „Чувал съм, че там имало такива пандизи, че направо не е за вярване…“
Татяна: „В момента им забъркваме такъв обвинителен акт, че техният съд ще го преглътне без водичка.“
Голицин: „Аз разполагам с експерти с десетилетен опит в този вид дела. Мога ли да помогна с нещо?“
Татяна: „Не смятам, че това е много уместно. Екипът, който е натоварен да изфабрикува доказателствения материал, после ще трябва да иде до Америка, за да го представи официално на техните прокурори. Ако ще лъжеш, трябва поне да го правиш убедително, не смяташ ли?“
Всички се засмяха на тази шегичка.
Трите дни, прекарани във федералния транзитен център в Атланта, докато онези от Министерството на правосъдието разгорещено спореха помежду си кой от многото затвори в щата е най-ужасният за момента, бяха истински подарък за Алекс. Въпреки многократните му и настоятелни му молби никой не благоволяваше да го уведоми къде точно го пращат.
Два дни след последното му явяване пред съда двама полицаи го изведоха от килията му в затвора на Александрия с думите: „Сбогувай се със сладкия живот.“ Един Боинг 737 на Дирекцията на затворите превози Алекс и двамата му пазачи до частен хангар на международното летище в Атланта, където ги чакаше лъскав черен ван без прозорци, за да ги откара до гигантския, разпръснат върху огромна площ федерален затвор край столицата на щата Джорджия.
Още щом постъпи в транзитния център, където го предупредиха, че е съвсем за кратко, Алекс вече знаеше, че не му е писано да се наслади на приятния курорт, обещан от съдията.
Заключиха го в тясна килия с един рецидивист изнасилвач на име Ърни, който си падал основно по малки момченца, но се задоволявал и с момиченца в зависимост от моментното си настроение. Беше дребен, подвижен и странно общителен човечец, когото всички останали затворници избягваха като прокажен. Дори Алекс се гнусеше да разговаря с извратен тип като него.
Транзитните затворници, които преминаваха през този портал към ада, се деляха на две категории: закоравели рецидивисти, обръгнали на всичко ветерани на затворната система, и такива като Алекс — новобранци с разширени от ужас очи, които тепърва очакваха да бъдат запокитени в този нов и плашещ свят.
Ветераните се радваха на възможността да демонстрират богатия си опит и се държаха като палави колежани след великденска ваканция. Подвикваха си приятелски един на друг, с наслада разказваха пикантни историйки за живота отвън, разменяха си имена на познати другари по килия от предишни престои в затвора. Единствената забранена тема бе последното им престъпление — онова, за което току-що отново се бяха озовали зад решетките. Алекс попиваше всяка дума, всяка хвалба. Наблюдаваше всяко движение, всяка подробност по езика на тялото им, жестовете им, начина, по който носеха затворническите си дрехи — всичко това той запечатваше в съзнанието си с най-големи подробности и нюанси. Стой с наведена глава, казваше си той, но си отваряй очите и ушите. И на всяка цена избягвай да се взираш в човека насреща — едно малко невнимание в подобна среда можеше да се изтълкува като покана за групово изнасилване или нещо по-лошо. Пред приятели и врагове, пред затворници и надзиратели, няма значение пред кого, прави се, че не ти пука, или още по-добре, постарай се с усилие на волята действително да не ти пука. Не се доверявай никому. И най-важното — златното правило на затворническия живот — никога, при никакви обстоятелства не тропай другаря си.
На четвъртия ден наблюденията на Алекс бяха прекъснати от двама надзиратели с каменни физиономии, които го изведоха от транзитната му килия и през поредица от дълги коридори с килии от двете страни и някакъв голям вътрешен двор го доставиха в новия му дом. С пристигането си той бе подложен на дълга и уморителна обработка, включваща пореден душ, поредно обезпаразитяване и поредно обстойно претърсване, включително на естествените отверстия на тялото.
Ърни, бившият му съкилийник, го очакваше и в новата килия, ухилен до уши. Хладната неприязън на Алекс към този жалък извратен тип в транзитния център не бе убягнала от вниманието на надзирателите и те се бяха погрижили да ги съберат отново, с което да направят живота му в затвора с няколко степени по-непоносим.