Ърни бе пристигнал в килията им няколко часа преди това — достатъчно, за да се погрижи за вътрешното й оформление. Стените вече бяха облепени с цветни снимки на момченца и момиченца, някои почти бебета, изрязани от лъскави списания.
Този затвор със среден режим на изтърпяване на наказанията бе специално подбран за Алекс Коневич въз основа на последните статистики за бруталността и насилието в американската затворна система, отчитани по сложна комбинация от критерии и показатели, и то едва след като шефът на Дирекцията на затворите към Министерството на правосъдието лично се бе заклел, че по-отвратителен от него няма и не може да се намери на картата.
Истината бе, че откъдето и да се погледнеше, съседният затвор със строг режим превъзхождаше по-малкия си събрат по практически всеки показател: убийствата за последната година бяха с три повече, нападенията с особена степен на жестокост — с осемдесет процента повече, средният брой дни в карцера на глава от затворническа популация — с близо трийсет повече, а броят на регистрираните случаи на СПИН — със седемдесет процента повече, отколкото в конкурентното изправително заведение.
Като крайна равносметка затворът със строг режим край Атланта беше извън всякакво съмнение далеч по-непривлекателен от този със среден режим, разположен също недалеч от града. Можеше без преувеличение да се каже, че той представляваше истинска гнойна язва във федералната затворническа система.
Ала затворът със среден режим, на който се бяха спрели, притежаваше друго неоспоримо предимство, което в крайна сметка натежа в негова полза: тъкмо защото режимът беше по-свободен, Алекс щеше да бъде принуден да се движи сред останалите затворници. Два часа на ден в карето, през което време да се среща с всевъзможни убийци, наркотрафиканти, гангстери, серийни изнасилвачи, педофили и всякаква друга престъпна паплач. Два пъти седмично душ в открито помещение без преградни стени, при минимален надзор от страна на охраната. Три пъти на ден хранене в огромна столова, където свиванията бяха толкова често явление, колкото и породистите южни хлебарки.
Никой не се съмняваше, че още с влизането си Алекс Коневич ще се парализира от ужас. Та той беше руски новобогаташ, човек, свикнал от съвсем млад да си доставя всякакви удобства и най-изтънчени удоволствия и да не се лишава от нищо. Той просто беше абсолютно неподготвен за всичко това. Те бяха убедени, че още първите дни ще се прекърши и ще ги моли да го качат на първия самолет за Русия. Или пък преди това щеше да си навлече гнева на някой от останалите затворници и да го откарат в ковчег в родината му. В края на краищата руснаците не бяха уточнили как точно го искат — жив или мъртъв.
Ала най-важният аргумент в полза на този затвор, черешката на тортата, така да се каже, бе твърде високият процент кубински имигранти сред затворническата популация. Действително, в демографския състав присъстваше обичайната за такива заведения взривоопасна смес от враждуващи помежду си черни банди със зловещи имена; там бяха и членовете на Бялото братство с наперено полюляващи се походки и напомпани мускули; не липсваха и всякакви маргинални формации, чиито членове се събираха на тумби по ъглите, всеки с характерните си отличителни знаци за групова принадлежност и социален статус. Ала кубинците доминираха над всички. Те тероризираха останалите групи, тормозеха надзирателите, контролираха черния пазар и трафика на дрога в затвора и като цяло правеха каквото си искат.
Главатарите им бяха нещо като постоянна институция — шайка от трийсетина кръвожадни главорези с доживотни присъди, подбрани и изпратени с гемия от Кастро в края на масовото преселение през 1980 г., когато кубинските власти бяха натирили хиляди недоволни от режима с лодки и малки корабчета през Мексиканския залив, от пристанището Мариел до бреговете на Флорида. Тогава имиграционните власти бяха получили сигнал за пристигането им от кубински затворник, който се надяваше тази малка услуга да му бъде щедро възнаградена. Човекът ги бе предупредил, че Кастро готви най-голямото си отмъщение на Америка, и това никак не бе преувеличено: тези хора бяха непоправими злодеи, усъвършенствали се от най-крехка възраст в убийства, изнасилвания и обири. Утайката на утайките, която, веднъж оставена да плъзне по улиците на Америка, щеше да предизвика такъв хаос, какъвто малцина можеха да си въобразят.
Трийсетте бяха прихванати още при слизането си от кораба на един живописен плаж южно от Маями и изпратени право в затвора със среден режим край Атланта. Това само по себе си беше грешка, но тъй като не им бе предоставена възможност да се проявят на американска територия, нямаше правно основание да бъдат тикнати в затвор със строг режим, където очевидно им беше мястото.