Още на втория ден след пристигането на Алекс в затвора един от надзирателите по изрични указания на директора намекна на кубинците, че новият младеж в килия 83Д е фрашкан с мангизи. Към средата на третата седмица от пребиваването му в неговия нов дом Хористите от Мариел — както бяха известни кубинските гангстери — решиха, че е време да го запознаят със себе си.
Алекс беше влязъл преди минута под душа, когато го наобиколиха трима мъже.
— Какво обичате, момчета? — попита той с престорено учтиво безразличие, докато всяка клетка от тялото му крещеше: „Бягай!!! Бягай колкото те държат краката и не се обръщай назад!“
Старшият на триото — дребен, но жилав мъж с мазна, леко прошарена черна коса и дълбоки белези от нож по челото и лявата буза — пристъпи към него.
— За какво си вътре? — попита той със силен кубински акцент.
— За нищо.
— Нищо, а? Просто така, на гости?
— Е, добре. По скалъпени обвинения.
Смехът на мъжа прозвуча като тебешир, стържещ по грапава черна дъска.
— Е, и ние сме така.
— Истината ви казвам. Делото ми още не е приключило.
— Ти си руснак — констатира мъжът, минавайки по същество.
— Бях. Сега съм американец.
Мъжът пристъпи още крачка напред и се спря на две педи от Алекс.
— А пък аз съм кубано — обяви с неприятна усмивка той, като изпъчи гърди — и мразя руснаците. Най-гадните копелета на света. Вие държите оня мръсник Кастро на власт.
Изведнъж къпещите се наоколо започнаха да спират душовете и един по един се заизнизваха към съблекалнята. Ако внезапно се бе задействала пожарна аларма, едва ли би изпразнила толкова бързо помещението. Тримата мъже, заобиколили Алекс, бяха напълно облечени със затворнически костюми, ръцете им бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Воняха на стара пот и безброй изпушени цигари. Явно не им се случваше често път към затворническата баня.
Алекс преглътна страха си и продължи да се сапунисва под мишниците.
— Искате да кажете, че комунистите го държаха на власт — отвърна Алекс, като хвърли поглед наоколо. Прави се, че не ти пука, повтаряше си наум през всеки няколко секунди той. Не гледай уплашено, не се усмихвай, контролирай дишането си. Давай си вид, че да стоиш гол пред тези трима бандити не представлява по-голяма опасност за теб, отколкото да тичаш по пистата за тренировки на затворническото игрище. Надзирателят, който допреди малко се мотаеше край вратата, мистериозно бе изчезнал.
— А ти какво? Не си бил комуняга, така ли?
Алекс поклати глава.
— Определено не.
— А, така ли? А какво е това тук? — мъжът посочи с пръст сърпа и чука върху гърдите на Алекс.
— Спомен от бивши комунисти, които нещо ми бяха сърдити — информира го Алекс, без да изпуска от очи другите двама, които се бяха разгънали във ветрило и преграждаха пътя му отвсякъде.
— За какво ти се сърдеха?
— Защото финансирах избирането на Елцин за президент.
— Ти, сам? — мъжът се извърна към другарите си и се изхили. — С твои пари, а?
— Точно така. Аз сам. Помогнах му финансово, за да победи Горбачов.
Последното разкритие бе предназначено да снеме напрежението, но вместо това предизвика подигравателни усмивки.
— А знаеш ли кой съм аз?
Алекс продължи да сапунисва ръцете си, без да отговори.
— Наполеон Бонапарт. Ако ти си победил комунизма в Русия, аз съм оня дребен чешит, дето завладя цяла Европа — каза мъжът и се изсмя на собствената си тъпа шега. Другарите му го последваха; техният противен кикот отекна между стените на банята. Алекс се насили да изкриви устни в широка усмивка.
— Всъщност ти си Мануел Гонзалес, викат ти Мани. Роден си в малко селце на име Мадейра, на четирийсет и шест години си, от които трийсет и шест си прекарал в затвора. Убивал си хора с пистолет, нож и гарота, но предпочиташ с голи ръце. Пиеш кафето си с две бучки захар, без мляко. Любимото ти предаване по телевизията е „Маями Вайс“, макар да подозирам, че винаги си на страната на лошите. — Той млъкна за миг, колкото да се усмихне още по-широко. — Достатъчно неща ли научи за себе си?
Долната челюст на Мани увисна, но той бързо се окопити и отново зае позата на отегчено превъзходство със съответната презрителна усмивка на лицето.
— Хитър ми се пишеш, а?
— Просто поразпитах. — Колкото можеше по-небрежно, Алекс постави сапуна върху металната поличка на стената. — Бих ти препоръчал за следващия път и ти да си подготвиш домашното. — Той протегна ръка. — Алекс Коневич. Накарай някой от хората си да види в интернет кой съм.