— Как може да сме сигурни, че няма да ни проиграеш парите?
— Знаеш ли какво е буферно нареждане?
Мигел не можеше повече да се преструва, че е чувал за неща, от които нямаше ни най-малка представа. Той поклати бавно глава.
— При всяка покупка определяте активираща цена, която брокерът програмира в компютъра си. Ако акциите паднат до това равнище, получава автоматично указание да продава. — Показалецът му прониза въздуха пред него. — Едно натискане на бутона, и всичко заминава.
— И ние нищо повече не правим?
— Казах ти, Мигел, много е лесно! — увери го Алекс, оставяйки го да разсъждава върху немаловажния въпрос откъде знае името му. Никой не ги бе запознал официално. Никой не се бе обърнал към него по име. Какво и колко знаеше Алекс за Хористите от Мариел? Започна да го гризе подозрение, че руснакът е очаквал тази среща, може би дори я е инсценирал.
Не, едва ли беше чак толкова хитър.
Алекс отиде до металното шкафче, извади си бельото и мръсния затворнически костюм и започна да се облича.
— Но вие не се бойте, момчета — продължи той. — Акциите, които ще ви подбера, никога няма да задействат буферно нареждане. Кажете на вашия адвокат да наблюдава процеса един месец. Пък после, ако му хареса, може и той да се присъедини. Най-добре сключете сделка с него: вие ще му управлявате инвестициите, а срещу това той ще ви защитава безплатно.
— Ами ти? — попита Мани. — Ти какво получаваш?
— Защита — отвърна Алекс, докато си връзваше обувките. — Освен това искам да ходатайствате да ми сложат нов съкилийник. Тоя Ърни ми лази по нервите. Писна ми да свалям от стената снимки на малки дечица.
— Това е лесно — отвърна Мигел от името на всички. — Още един въпрос.
— Давай!
Мигел се усмихна благо, после лицето му се изкриви в озъбена гримаса.
— Нали знаеш какво ще ти се случи, ако загубиш парите ни, тарикатче?
— Имам известна представа. Да ти изглеждам разтревожен?
Не изглеждаше. Никак при това.
Още не бе минал месец, а Елена вече се чувстваше кажи-речи у дома си в малкия нает апартамент във вашингтонското предградие Южен Арлингтън.
Пазарът на недвижими имоти във Вашингтон беше прегрял и нейната брокерка я молеше на колене да не сваля стоте хиляди долара от продажната цена. Все пак имотът беше в „Уотъргейт“, на такъв адрес кой продаваше на безценица? Да не говорим, че на самата брокерка това щеше да струва седем бона от комисионната… Съседите също никога нямаше да й простят, задето по този начин е подбила цените на техните имоти. Но Елена беше непреклонна. Подмамени от голямото намаление, само за два дни десет семейни двойки се записаха за оглед. Разрази се истинска битка, кандидатите наддаваха помежду си за апетитния имот. Цената скочи нагоре. След първоначалното намаление със сто хиляди, тя се повиши с цели 120, което беше с 20 бона над средната цена за малък двустаен в комплекса „Уотъргейт“.
Победителите в наддаването бяха младо боливийско семейство без деца, но с много пари, които изгаряха от желание да се похвалят в родината си, че са станали част от вашингтонския светски елит. Елена преговаряше безмилостно. Сто хиляди капаро, в брой, настоя тя, и то още преди имотът да бе проверен за тежести и да бе започнала сложната и изтощителна процедура по прехвърляне на вещните права. Боливийците се поколебаха за момент, но Елена се похвали колко са й харесали условията на втората поред двойка кандидати, след което стоте хиляди в брой бяха сложени на масата.
Досега с всички дела на семейството се бе занимавал Алекс и Елена се гордееше, че като за пръв път се справя толкова добре. Тя веднага плати двайсет хиляди за един последен модел сървър, производство на „Сън Майкросистъмс“, и си набави мебели от евтин склад на едро. Ем Пи й помогна да си намери апартамент недалеч от собствения му скромен дом в западналото вашингтонско предградие. Цената от седемстотин долара на месец й се стори приемлива и Елена подписа наемния договор под името Елън Смит. Неколцина от клиентите на Ем Пи, опитни в тези неща, й направиха шофьорска книжка и карта за социални осигуровки на същото име. Кредитни и дебитни карти не й трябваха, бяха твърде лесни за проследяване и тя се бе заклела да живее с пари в брой.
Хазяинът и за миг не допусна, че е тази, за която се представя, но това явно не го интересуваше. Половината му наематели бяха незаконно пребиваващи. След като си плащаха наема в брой, и то в американски банкноти, можеха да се представят и за Бил Гейтс, ако това им доставяше удоволствие. Телефоните на апартамента, стационарен и мобилен, както и интернет достъпът се водеха на адвокатската кантора на Ем Пи, който плащаше сметките.