Голицин изпадна в дива ярост. Дори съзнанието, че оня некадърен банкер ще прекара остатъка от живота си в инвалидна количка, поглъщайки храната си през сламка, не бе в състояние да го утеши. Какво от това, че капачките на коленете му бяха смазани с чук, а лицето му бе обезобразено до такава степен, че собствените му деца не можеха да го познаят? Голяма работа! Това нямаше да му върне неговите седемстотин милиона. Ама че неразбория!
След цяла година, през която ужасните новини се редуваха с още по-ужасни, Голицин най-после взе важно решение. То беше болезнено и определено унизително за него, но наред с това беше необходимо, прагматично и твърде закъсняло. Време беше да си плюе в лицето. Явно управлението на голяма корпорация не беше силната му страна. Пък и междувременно не беше останало кой знае какво за управляване. Сред опустошенията все още кретаха едва-едва няколко изнемощели фирми. Строителният бизнес не беше сред тях — той бе обявил банкрут още преди месеци. Фирмата му за арбитражна търговия също бе потънала под смазващата тежест на десет хиляди тона желязна руда от Северна Корея, която се бе оказала такъв боклук, че никой металургичен завод не желаеше да я докосне на каквато и да било цена. Фирмите му за внос на коли бяха изчезнали от пазара. Хотелите и ресторантите бяха обявени за продан още в първите месеци, за да изплатят дълговете, натрупани от останалите клонове на загиващата му империя.
Истината беше, че безплодните усилия да задържи на повърхността фирмите на Коневич отвличаха вниманието му от онова, за което Господ го бе надарил с талант и способности. Каква загуба на време! Всички тези безкрайни часове, прекарани в досадни и никому ненужни съвещания, в слушане на плитките лъжи на жалките му подчинени, на изсмукани от пръстите им оправдания за тяхната собствена некадърност! Следващите неумолимо една след друга кризи, причинени от онези нищожества, които бе принуден да търпи поради липса на по-добри! Не, отсега нататък Голицин щеше да съсредоточи всичките си сили във вършене на онова, в което беше наистина добър — присвояването на чужди богатства и компании.
Той си тръгна решително от кабинета, слезе по стълбите към подземния гараж и се качи през задната врата в голямата черна лимузина. Излая на шофьора си да потегля и да кара из града до второ нареждане. Движението щеше да му помогне да проветри застоялия въздух в главата си. Малка доза от любимото му лекарство също нямаше да му навреди. Той измъкна бутилката шотландско уиски от барчето зад предната седалка и отви тапата. Постави кристална чаша на масичката пред себе си, наведе бутилката и я напълни до ръба.
Обзет от внезапна решителност, Голицин вдигна телефона, набра познатия номер в Кремъл и докато чакаше връзка, отпи солидна глътка от огнената течност. Татяна вдигна на третото позвъняване.
Както винаги двамата отделиха няколко минути за престорени любезности и клюки от кухнята. Министър-председателят скоро щял да се раздели с поста си. Дребен бюрократ, напълно лишен от идеи за оздравяване на едва кретащата икономика, той на всичко отгоре по всеобщо мнение бил изключително долно копеле. Предишният министър-председател, чието място заемаше сегашният, макар и още по-долно копеле, бил фаворитът на Елцин за момента и вероятно го гласели да се върне на поста си.
Голицин барабанеше нервно с пръсти и чакаше. Татяна с видима наслада му разправяше тези пикантерии и той я остави да се наприказва на воля, преди да минат по същество.
— Не ти ли се струва леко странно, че Юри Ходорин засега не поддава на нашите увертюри? — попита накрая той.
— Да, костелив орех се оказа — съгласни се Татяна. — Ники понася големи загуби.
— Не е единственият. След като най-после с големи мъки успях да внедря двама агенти във фирмите му, и двамата бяха разкрити.
— Как разбра?
— Онези ми помогнаха да разбера. Посланието беше пределно ясно. Единият беше намерен с прерязано гърло в колата си, а другият просто е изчезнал. Един ден отишъл на работа и вече три седмици никой не е чувал за него.
— Хората ти нещо са се отпуснали — каза студено Татяна.
— Лично аз ги избрах. И двамата бяха ветерани от службите, при това им бяхме измислили перфектно прикритие. Не смятам, че вината е тяхна.
— А чия е тогава?
След кратка пауза, през която шумно пое гориво от чашата си, Голицин каза:
— Ходорин получава информация отнякъде. Това е единственото обяснение.