— Като обяснение не е лошо, макар че не е единственото. Но да предположим, че си прав. Кой му подава информация?
— Алекс Коневич.
— Невъзможно!
— А, така ли? Двамата бяха приятели, преди Коневич да избяга. Конкуренти в бизнеса, но приятели, често ги виждахме заедно насам-натам.
Татяна помисли върху тази хипотеза, после се зае да я разнищва с обичайната си дребнавост.
— Как е успял да се свърже с Ходорин? Та той е в затвора, Сергей!
— Е, и? Солженицин успя да публикува цели романи, и то от най-далечния сибирски гулаг!
— Да, помня, че бях чела нещо за това. Писал ги върху тоалетна хартия или нещо подобно.
— Всичко е възможно.
— Но откъде Коневич е узнал, че сме се захванали с Ходорин?
— Може би Ходорин се е свързал с него. Може би Коневич ни е наблюдавал. Не знам и няма голямо значение.
— Дотук стават две „може би“-та — отбеляза като съвестен адвокат Татяна, но без вътрешно убеждение.
— Тогава да разсеем съмненията. Опитахме с Ходорин абсолютно същите номера. Хакнахме му компютрите, убихме негови хора, взривихме му офиси, пратихме онези милиционери да го навестят, поставихме шпиони в организацията му — всичко, което ни свърши чудесна работа с Коневич. И всеки път Ходорин беше перфектно подготвен. Той ни бие на наш терен. Не е въпрос на късмет, нито е случайно.
Татяна изу обувките си и качи изящните си крака на бюрото.
— И какво предлагаш?
— Проблемът не е труден.
— Значи трябва да има лесно решение.
— Има. Коневич трябва да умре — обяви Голицин. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. — Чашата му беше празна и той я напълни със замах. Чувстваше се отлично в тази игра на дебнене и надхитряне на противниците си. Лично на него перспективата още утре да види на вратата на банката си надпис „Затворено поради ликвидация“ не му се виждаше никак плашеща. Напротив, какво облекчение! Всичките му тревоги щяха да останат назад. Той лично щеше да закачи надписа. Майната й на банката! — И така, къде е сега нашият герой? — попита той, като се опитваше да прикрие внезапно обзелото го опиянение.
— Във федерален затвор в Илинойс. След седем месеца в Атланта са преценили, че твърде много се е аклиматизирал там, живеел си като цар.
— Като цар?!
— Според Тромбъл Коневич много добре се вписал в затворническия живот. Някакви кубински бандюги го взели под своя опека. Не се лишавал от нищо. Навсякъде го следвала лична охрана. Имал кресло с електромасаж в килията си. Готвели му ястия по негов вкус в кухнята. Можеш ли да си представиш?
Можеше и още как. Той отдавна бе престанал да се учудва на разностранните способности на Алекс Коневич. Навремето го бе подценил, но вече не правеше тази грешка. Може би това обясняваше проблемите с неговия стар приятел Ходорин: Алекс бе намерил начин да го предупреди. С малко помощ отвътре имаше милион начини да комуникира с външния свят.
— Значи засега не успявате да го притиснете — отбеляза замислено Голицин, без следа от обичайното заяждане. Той също й бе приготвил лоша новина и не искаше да я дразни излишно.
— Формално погледнато, провалът е на Тромбъл, не мой — настоя Татяна. — Аз направих всичко, което беше по силите ми. Екипът от прокурори вече няколко месеца е там. Коневич отдавна трябваше да е изправен пред американски съд. Обвинителният акт срещу него е перфектно изпипан.
— Е, добре де, добре — каза сговорчиво той. — За всичко е виновен Тромбъл.
Разтревожена от този внезапен прилив на доброжелателност, тя попита троснато:
— Какво криеш от мен, Сергей?
Изтегнат назад в меката кожена седалка, Голицин се усмихна на себе си. Тази жена си я биваше. Той накратко й предаде печалната история за некадърния валутен спекулант, който бе тласнал външнотърговската му банка към банкрут. В девет часа на следващата сутрин банката щеше да спусне кепенците. Към десет цяла Москва щеше да научи, че могъщата някога империя на Коневич е окончателно обезкръвена.
Краката на Татяна описаха дъга от бюрото към пода.
— Прекрасно, няма що! — изпъшка тя. — Твоите идиоти ме разориха! Акциите ми не струват грош!
— Моите също.
— Моля те, спести ми лицемерието си! — сопна се тя. — Ти притежаваш всичко: парите на Коневич, къщата му, колите му, луксозния му апартамент в Париж. А за мен какво остава?
Той се бореше с изкушението да й отвърне: сто хиляди акции от едно нищо, ти си разорена и отчаяна, имаш само мизерната си държавна заплата и аз съм единствената ти надежда. Сега съм ти по-нужен от всякога.
Вместо това барабанеше с пръсти по седалката и отпиваше търпеливо от скоча си, докато тя си изливаше гнева в слушалката му.