— Чувам също, че щатският затвор в Юма бил неописуемо противен. Насилие, убийства, изнасилвания… Истински кошмар.
— Ами… доста е противен наистина. Но „Парчман“ в Мисисипи е може би още по-неприятен.
— Ти май не слушаш какво ти приказвам, Джон. Мой ред е да избирам място за Коневич.
Тромбъл преглътна гнева си.
— И така, какво точно искаш?
— Прехвърли го в Юма. И то веднага.
— Та той едва от три месеца е в Чикаго!
— Наближава лято, а в Юма няма климатична инсталация. Искам Коневич да се пържи на петдесетградусова жега, заключен в тясна килия с някой социопат. Искам да се движи сред серийни убийци, да яде някакви отвратителни буламачи, да се страхува всяка секунда за живота си. Искам да се чувства по-нещастен и жалък, отколкото през целия си досегашен живот.
— Мисля, че това може да се уреди.
— Ако искаш агентите ти да останат в Москва, ще го уредиш. Вече ме направи за смях пред началниците ми, Джон. Дължиш ми компенсация за цяла година унижения от тяхна страна и неубедителни оправдания от твоя.
Преди Тромбъл да бе успял да каже и дума, Татяна му затвори телефона, облегна се назад във въртящия се стол и отново вдигна крака на бюрото си. Затворът за Коневич бе избран лично от Ники. Той познаваше десетина руски гангстери в Юма, трима от тях професионални убийци с впечатляваща трудова биография, и се бе заклел пред нея, че всеки един би могъл с лекота да свърши работата.
Благодарение на дълбоките джобове на Голицин бе предложено възнаграждение от 500 хиляди долара за онзи, който успееше да убие Коневич. Щеше да се намери начин информацията да достигне до обитателите на затвора, като очакванията бяха за бърз резултат.
Следващата идея си беше лично нейна: за да се ускори процесът, обещаното възнаграждение щеше да намалява с по сто хиляди долара за всеки месец закъснение до окончателното изпълнение на поръчката.
28
Байрън Джеймс, директорът на затвора, седеше изтегнат назад във въртящия се стол и съзерцаваше лъснатите до блясък бомбета на официалните си черни обувки, в които се отразяваше лицето на специален агент Терънс Ханрън.
— Няма да отнеме много време — информира го уверено той.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно! Питайте когото си щете. Този затвор е най-гнусната клоака в цяла Америка — заяви гордо директорът, като примлясна доволно, сякаш особено се гордееше с това си постижение.
— Какво го направихте?
Лицето на Байрън Джеймс бавно се разтегна в усмивка.
— За начало го тикнахме за една седмица в карцера. Днес го местим в крило „Д“.
— Това какво е? Отделението с усилен режим ли?
Директорът положи лъснатите си обувки на пода и се наведе напред.
— Да кажем, че вашият човек няма да е в най-добрата възможна компания.
— Разправете ми повече.
— Крило „Д“ е за престъпници с висока степен на обществена опасност. Крупни наркотрафиканти, професионални убийци, гангстери, мафиотски босове, членове на Черното братство, закоравели социопати, които отказват да влязат в правия път. Освен това сме му сложили специален съкилийник, казва се Бичи Бийти.
— Това име трябва ли да ми говори нещо?
— Ако бяхте затворник, щеше да ви говори и още как!
Ханрън си каза, че колкото по-малко разпитва, толкова по-добре за него. Така, ако в един момент получеше призовка, пълното непознаване на случая щеше да бъде най-добрата му защита. Но любопитството му надделя и той попита с неохота:
— И все пак кой е тоя Бичи…?
— Бийти. Бичи Бийти. Предполагам, че навън е по-познат под името Бени Бийти.
— Аха… оня Бийти?
— Същият. Нали се сещате, стана прочут с онова ужасно нападение.
Бийти беше възпитаник на един от онези колежи в Канзас, които произвеждаха на конвейер професионални състезатели по американски футбол. През втората година като полузащитник на Аризона, след една размазваща загуба от гостуващия отбор на „Ню Йорк Джетс“, той бе нахлул в противниковата съблекалня, въоръжен с бейзболна бухалка, и в състояние на умопомрачение бе пребил петнайсет от звездите на „Джетс“. Когато най-после го бяха повалили на земята, подът на съблекалнята беше осеян с избити зъби, навсякъде се въргаляха осакатени състезатели — трима с разбити капачки на коленете, и всичко това обляно в локви кръв.
По кодекс за престъплението му се предвиждаха между десет и двайсет години затвор, но Бени получи далеч повече. Съдията се оказа запален привърженик на „Джетс“ с пожизнен абонамент за всички техни мачове. Между десет и двайсет години щяха да са нужди на отбора, за да се съвземе от нанесения погром; побеснял, съдията друсна на Бени два пъти по толкова. Разбира се, адвокатите му обжалваха, но на втора инстанция делото щеше да се гледа от нюйоркски апелативен съд, така че прогнозата никак не беше оптимистична.