Ханрън попита:
— А откъде този прякор?
— От бик. Човекът е сексуално хиперактивен. Много му липсват младите курвета, които кръжат на рояци покрай професионалните футболисти. — Директорът озари с ведра усмивка слушателите си. — Та сега ги заменя с каквото му падне под ръка. Най-често го отнася съкилийникът.
Двамата специални агенти, които слушаха мълчаливо, облегнати на стената, се включиха в общия смях, но без вътрешно убеждение и по-скоро от учтивост.
Това беше третият затвор на Коневич за последната година. Третият самонадеян директор, който се кълнеше, че ще го прекърши като сламка. А пък досега Коневич всеки път се бе приспособявал с учудваща лекота и към най-ужасните условия. Върви го разбери!
Като клиент на федералната система обаче той притежаваше едно неотменимо право, което много им се искаше да му отнемат — ежемесечните свиждания с неговата хубава женичка, която всеки път се появяваше точно на определената дата с акуратността на швейцарски часовник. Където и да го преместеха, колкото и да пазеха в тайна местоположението му, тя винаги го намираше. От ФБР следяха пощата му — сама по себе си лесна задача, понеже такава нямаше, нито входяща, нито изходяща. Онзи нахален адвокат, когото бе наела, засипваше системата със запитвания за мястото му на задържане, които оставаха без отговор. И въпреки това тя всеки път успяваше като по чудо да го открие.
Друго нещо, което не спираше да ги учудва, бе настървеността, с която Коневич нападаше затворническата библиотека. От ФБР редовно искаха справка и анализираха подробно читателските му интереси. Разбира се, рафтовете с правна литература бяха първите, към които се насочваше. В това нямаше нищо чудно — всеки затворник се изживяваше като някакъв прероден Кларънс Дароу, способен да бие на професионален терен некадърниците, които го бяха тикнали в затвора. Наред с правната материя той поглъщаше трудове за компютри и наръчници по компютърни езици, както и книги за най-новата мода — интернет, по която днешните хлапаци толкова си падаха. По няколко пъти в седмицата Коневич окупираше компютъра на затворническата библиотека и чукаше с бясна скорост по клавиатурата, докато му излезеха пришки на пръстите. Какво точно целеше с това, те нямаха никаква представа.
Ханрън извърна глава към стената и говорейки по-скоро на себе си, отколкото на директора, промърмори:
— Вероятно си давате сметка колко ни е важно това.
— Мисля, че да. Обади ми се лично Филдър от централата. Каза, че вашият човек Тромбъл много настоявал тоя път работата да стане.
Без да поглежда към директора на затвора, сякаш изобщо не разговаряше с него, Ханрън продължи:
— Намерете начин още повече да му орежете правата. Притискайте го както и колкото намерите за добре.
Директорът, който вече също не разговаряше с Ханрън, а бе насочил цялото си внимание към някаква видима само за него точка на тавана, разсъждаваше на глас:
— Ами… мисля, че бихме могли да го санкционираме за лошо поведение или нещо такова… Тук при нас тия неща се наказват строго.
— Да, ама с какво точно?
— Още някоя и друга седмица в карцера ще му дойде добре.
— По-добре недейте. Повярвайте ми, не помага. И в двата му предишни затвора опитаха. Той се сгъва в някаква шантава йогийска поза и изпада в нещо като транс. Имам чувството, че самотата едва ли не му доставя удоволствие.
— В два затвора?! Аз пък си мислех, че тоя човек е новобранец.
— Нищо подобно. Вие сте му третият затвор. В двата предишни показа редки способности да се съюзява и да си намира хора, които да го закрилят. Много е умен. Не мога да си представя как го постига.
Директорът се облегна назад и сключи пръсти на тила си.
— Това е, защото още не се е сблъскал с мен — каза самохвално той. — Питайте когото си щете, момчета. При мен пращат най-коравите негодници, но аз си имам свои начини да ги пречупя.
Двамата агенти до стената безмълвно си размениха усмивки. Същата реч, почти дума по дума, вече я бяха чували от двамата предишни директори. След което във всеки от двата затвора буквално за седмици Коневич бе успявал да се присламчи към най-страшните престъпници, които можеха да се срещнат на разходка в карето, да си издейства допълнителен порцион от кухнята и всевъзможни други привилегии, дори от самите надзиратели.
Колкото и да се надяваха да му намерят цаката, колкото и планове да правеха, те се бояха, че Алекс Коневич ще съумее по някакъв начин да надхитри и този самонадеян глупак с лъснатите обувки.