Ето защо тя много се изненада, когато един ден Пьотр тръшна на масата папката с документи, която държеше, и се обърна към нея.
— Двамата с теб трябва да поговорим.
— За какво?
— Ти знаеш ли с какво се занимавах в КГБ, Ким? Досега нито веднъж не си ме попитала.
— Бил си адвокат.
— Нещо такова. Или онова, което в представите на КГБ минава за адвокат.
— Е, и? Какво искаш да кажеш?
— Работих в правния отдел по така наречените специални случаи.
— И какво от това? Специализацията си е в реда на нещата в нашата професия. Аз самата съм специалист по имиграционно право.
— Защо не ме питаш каква беше моята специалност?
Тя реши да изпълни желанието му. Усмихна се и попита:
— Каква беше твоята специалност, Пьотр?
— Компроматите. Съчинявах компромати за хора, нарочени за съдебна разправа. — Той я остави няколко секунди да се бори с чувството за гадене, което самопризнанието му вероятно бе предизвикало у нея, след което продължи: — Обектите бяха все лица от висшия ешелон. Бях най-добрият, Ким, извънредно способен юрист. В състояние бях да изготвя железен обвинителен акт срещу всеки, когото ми посочеха. Генерален секретар, отрупан с медали маршал на Съветския съюз, поет — лауреат на Нобелова награда, все ми беше тая, можех всекиго да изкарам престъпник. Просто ми даваха съответното име и аз се залавях за работа. Когато приключех с него, всеки съдия беше готов да повярва, че обвиняемият е мръсна капиталистическа свиня с десет милиона долара в швейцарска банка, който прави секс със собствените си деца и живее с единствената цел да вреди на родината.
— Затова ли избяга, Пьотр? От угризения на съвестта?
Той извърна поглед встрани.
— Де да беше така! — Пьотр се смали, сякаш потъна в стола си. — Боя се обаче, че не съм толкова доблестен.
— А какво се случи?
— Една сутрин се отбих при един колега от отдела, добър приятел от двайсет години, работехме през три врати един от друг. Нямаше го в стаята му, сигурно беше отскочил до тоалетната, като бе направил невероятната глупост да остави вратата си отключена. Това беше грубо процедурно нарушение, Ким, нали разбираш? Непростима небрежност. Влязох вътре. Цялата стая, бюрото му и подът наоколо бяха заринати в документи. Човекът очевидно беше доста напред.
— Напред с какво?
— С мен, Ким. Изготвяше обвинителен акт срещу мен.
Тя се надвеси над него, лицата им почти се допираха.
— Защо?
Той избягваше погледа й.
— След час аз вече прегръщах коленете на един от хората на ЦРУ във вашето посолство и го молех за помощ. Плачех като дете, Ким. Обещавах му всичко, което шефовете му можеха да поискат. Всичко, без ограничения! Онези ми готвеха същото, което самият аз бях сторил на толкова много хора, и аз се задушавах от страх. Готов бях на всякакви предателства. Още на следващата сутрин американците ме измъкнаха от там. — С тих, примирен глас Пьотр добави: — Та нали разбираш, така и не можах да попитам моя приятел за причината.
— Но сигурно имаш някакво обяснение.
— Допускам, че е било конкуренция. Виж, Ким, аз наистина бях най-добрият. Можех да превърна светица в курва, папата в сводник, можех да изкарам всекиго всякакъв. Предстоеше да се оваканти длъжността началник-отдел. И двамата с колегата бяхме кандидати за поста и за всички привилегии, които щеше да ни донесе. По-голям апартамент, кола с шофьор, две седмици годишно в един западнал почивен дом на КГБ в Украйна… Така ставаха работите при нас.