— Всичко перфектно подредено и прошнуровано, в лъскава опаковка, поднесено на табла. — Дребничкият юрист, който някога си бе изкарвал хляба с изготвяне на перфектни обвинителни актове, не се отказваше лесно.
— Май е прекалено перфектно, а? — попита тя, като се наведе напред и разтърка с длан челото си.
— Я ми кажи колко дела си водила като прокурор?
— Стотици. Не знам с точност.
— Имала ли си досега случай всичко да съвпада в най-дребни детайли? Датите да следват в точна последователност, свидетелите да говорят едно и също, следователите да стигат до едни и същи заключения? Всичко е толкова идеално подредено, сякаш е изравнявано с линийка. За блестящ ум, каквато слава му се носи, тоя Коневич е оставил планини от улики срещу себе си.
Изведнъж Ким се почувства толкова смазана, колкото не помнеше да е била през живота си. Развръзката беше неизбежна. Тя с мъка сдържаше сълзите си, когато каза:
— Няма такова нещо като перфектен обвинителен акт.
Това беше краят. Пьотр седеше мълчаливо на стола си, за да й даде възможност да осмисли цялата чудовищна тежест на направеното откритие. Тези американци бяха толкова наивни за някои неща…
След малко той отбеляза:
— Всъщност ние никога не сме водили самите дела, нали разбираш? Това не беше наша работа, Ким. Ние само изготвяхме перфектния доказателствен материал по обвинителния акт и го предавахме на обвинението. Прокурорите бяха влюбени в нас. Захранвахме ги с дела, които нямаше как да загубят.
— Нещо не разбирам. Защо сте предоставяли обвинителните актове на други? Ти сам казваш, че си бил превъзходен юрист. След като си събрал доказателствения материал, ти го познаваш по-добре от всеки друг.
— Да ти кажа право, често и аз се питах същото. Никога не ни обясниха защо се прави така. Може би са си мислели, че човекът, изобретил гилотината, не е бил длъжен лично да дърпа лоста и да гледа как главата пада в коша. Комунисти, какво да ги правиш! Могат да бъдат непоследователно хуманни по един абсолютно нехуманен начин…
На Ким й идваше да скочи от стола си и да се махне оттам. Просто да избяга от това дело. Да си плюе на петите, да хукне и бяга колкото и докъдето я държат краката.
Той се премести по-напред на стола си и положи длан върху коляното й.
— Те ще ги убият, Ким. Е, да, може и да им спретнат нещо като съдебен процес… а може и не. Но няма съмнение, че ще ги убият. Толкова съм убеден в това, колкото и че двамата с теб седим тук, в тази стая.
Още един въпрос пареше на устните й — един-единствен, и тя реши да го зададе, за да разпръсне и последната мрачна мистерия:
— Но все пак Коневич може и да е виновен, нали, Пьотр?
— Знаеш ли какво гласеше златното правило в моя отдел в КГБ?
Тя се насили да го погледне право в черните, печални очи, за да чуе мъдростта на една душа, омърсена и съсипана още преди да се бяха срещнали. Пьотр каза:
— Не съчинявай компромати срещу човек, който и без това е виновен.
Първият опит за покушение срещу Алекс Коневич бе малко след изгрев слънце, точно три седмици, след като бе слязъл от черния ван без прозорци на плаца в затвора на Юма. Това се случи в едно голямо задушно помещение, претъпкано с потни мъжки тела, по-малко от минута след като Алекс бе напълнил таблата си с обичайната закуска от клисави, омекнали препечени филийки и воднисти яйца на очи, броени секунди след като бе седнал на обичайното си място на обичайната маса за хранене.
Офертата бе предадена тайно на руснаците седмица преди това от един плешив, вечно неспокоен надзирател на име Тим. Два пъти разведен и със сериозна, граничеща с психоза хазартна зависимост, Тим дължеше на букмейкъра си пет хиляди долара, след като конят, за който му бяха подшушнали, че няма как да не спечели, умря от сърдечен удар на финалната права. Преди да направи залога, Тим на няколко пъти се бе питал дали въпросният букмейкър не е свързан с мафията. Уместен въпрос. Марти се оказа втори братовчед и дългогодишен съдружник на Тони „Костомелача“ Кардоци, който много държал длъжниците му да си плащат навреме вноските. И понеже беше закъснял с около месец, Тим напълно сериозно се безпокоеше дали здравната му осигуровка ще покрие щетите. Затова, когато Марти му намекна какво се иска от него — дребна услуга на неназован приятел, — Тим едва не се задави от облекчение.
Пет хиляди долара опростен дълг плюс две здрави и функциониращи капачки на коленете — откъдето и да го погледнеш, това си е щедро възнаграждение за едно нищо и никакво предадено съобщение, помисли си Тим и устата му сама отговори: „Дадено, няма проблем!“ Същия ден той тържествено се закле да се откаже веднъж завинаги от конните залагания, макар дълбоко в душата си да съзнаваше, че това няма как да се случи.