Лев изквича от болка, но едва имаше време да погледне встрани, камо ли да се защити от онова, което последва. Някакъв великан с огромни ръце го сграбчи за главата и го повдигна от пода. Мигновено извиване на шията, пореден хрущящ звук и тялото на Лев се строполи в безформена купчина на пода като марионетка с прерязани конци.
Няколко секунди краката му подритваха и тялото се извиваше в конвулсии, но самият Лев не усещаше нищо. Нито болка, нито сърбеж, нито дори облекчение в мига, когато червата и пикочният му мехур се изпразниха.
Великанът се бе навел над него и го разглеждаше с интерес.
— Ей, Алекс — попита той през рамо, — познаваш ли го тоя?
— Никога преди не съм го виждал.
— Той обаче те познава, това е сигурно. Току-що се опита да те наръга с шило.
Лев изхриптя на руски:
— Повикайте лекар…
Едрият мъж го изгледа неразбиращо.
— Какво рече?
Алекс го избута встрани и на свой ред се наведе над Лев, като доближи лицето си на три пръста от неговото.
— Кой си ти? — попита той, също на руски.
— Повикай лекар! Моля те, тялото ми не ме слуша.
— Кажи ми името си.
— Не мога да дишам — едва успя да изрече той. Това бе истина: гръбначният му мозък беше прекъснат и с всяка изминала секунда лицето му посиняваше от липса на кислород. — По-бързо!
— Защо искаше да ме убиеш? — попита Алекс.
— За пари.
— Кой ти ги предложи? — продължи Алекс, без да се помръдне от мястото си, без да направи и най-малко усилие да му помогне.
— Не зн… — Лев се опита да си поеме дъх, но дробовете му не функционираха. — Нямам представа.
Великанът дръпна Алекс за ръката.
— Да вървим. Не е хубаво надзирателите да те заварят тук.
— Последен въпрос — обеща Алекс на великана, след което отново се надвеси над умиращия Лев. — Има ли още такива като теб?
Лев не отговори. В последните мигове от мизерния си живот нямаше намерение да става предател. Нямаше да направи на Коневич това удоволствие.
Но отговорът се четеше в очите му.
О, да! Положително имаше още убийци, които само чакаха своя час.
Двамата не размениха и дума, преди да се върнат на сигурно място в килията. Седнаха на долния нар, свалиха обувките си и известно време си даваха вид, че нищо не се е случило. Бени не бе убил току-що човек. Никой не се опитваше да екзекутира Алекс. Животът беше също толкова хубав, колкото и вчера, а вероятно и утре.
Накрая Алекс пръв наруши мълчанието:
— Бени, дължа ти живота си.
— Просто предпазвам инвестициите си — изръмжа Бичи, сякаш нищо особено не бе направил. Но лицето му го издаваше; очевидно беше извънредно доволен от себе си.
— Как разбра?
— А, това ли? Ами по сбиването. Обикновено всеки път когато искат да пречукат някого, става сбиване.
— Имам предвид как разбра, че аз съм мишената?
— Никак. Свикнал съм да си отварям очите на четири в такива блъсканици, както навремето в отбора, така и сега тук. Или развиваш наблюдателност и усет за тия неща, или не ти подновяват договора. Какъв беше тоя тип?
— Някакъв руснак. Никога не съм го виждал преди.
— А защо искаше да те наръга?
— За пари, Бени. Някой е обявил награда за убийството ми.
— Голяма?
— Най-вероятно.
— Това не е добре.
— Никак даже!
— Имаш ли представа кой дава парите?
— Да, доста добра при това.
— Можеш ли да ги накараш да се откажат?
— Разбира се, но след като умра.
— Някой друг знае ли?
— Имам това усещане. Със сигурност онези, които започнаха сбиването.
Известно време двамата разглеждаха замислено стената пред себе си. Очевидно Бени се питаше в какво ли се е набъркал току-що, сприятелявайки се с този руснак, за чиято глава се предлагаше вероятно щедра награда. Същата тема, но от различен ъгъл заемаше и съзнанието на Алекс: по какъв начин руснаците бяха успели да го открият? След кратък размисъл отговорът се наложи от само себе си: някой от американското правителство им бе разкрил местонахождението му, друга възможност просто нямаше. Но защо тъкмо сега?! И защо тъкмо тук, в тоя вмирисан, противен затвор? Та той беше в ареста и очакваше дело. По всяка вероятност следващата му среща със съдията щеше да има за резултат незабавно отпътуване за Русия. Та той не представляваше никаква заплаха за когото и да било, или по-точно, те не би трябвало да подозират и за момент, че ги заплашва с нещо.
Само след няколко месеца щяха да го убият на спокойствие в Москва, в малка килия, в затвор по техен избор. Да го умъртвят, както си щат — бавно или бързо, в мъки или безболезнено, и после никой нямаше да им задава въпроси. Защо тази припряност?
Сега беше ред на Бени да наруши мълчанието.