Служителите от затвора провериха документите й за самоличност, претърсиха багажа й и самата нея, поставиха печат на дланта й и я оставиха тихо да чака на един корав пластмасов стол, докато Алекс се появи. Стъклената преграда между двама им беше перфорирана с малки дупчици. Доста по-добре, помислиха си те, в сравнение с предишния затвор, където трябваше да си шепнат притеснено през телефонни слушалки и се страхуваха от подслушвателни устройства.
— Много си красива — каза й Алекс, като се направи, че не вижда тъмните кръгове под очите й. Елена изглеждаше изтощена и останала без сили след четиринайсет месеца усилен труд, вечно криене, скачане нощем от леглото при всяко изскърцване на пода. Той се опитваше да скрие чувството за вина, което го обземаше при вида й.
— Обичам те — отвърна тя. Това бяха постоянните им реплики при всяка среща.
Нямаше нужда да го пита как е, как му се отразява новият затвор, как се отнасят с него. Алекс й се обаждаше почти всяка нощ по един от трите си мобилни телефона и двамата си говореха с часове. Знаеше за Бени Бийти и за „взаимния инвестиционен фонд“, който Алекс управляваше от името на все по-многобройните си клиенти, както затворници, така и надзиратели — точно както в предишните два затвора. Елена водеше счетоводството и стопанисваше парите на инвеститорите чрез местен брокер във Вирджиния, който й бе препоръчан заради своята ефикасност и надеждност. В пощата си редовно получаваше чекове от новите клиенти на Алекс — само няколко през първия месец, докато славата му се разнесеше и бизнесът се разраснеше лавинообразно. Елена предаваше чековете на брокера, за да бъдат незабавно вложени в доходоносни начинания. Всяка нощ Алекс й се обаждаше с нови и нови инструкции, които да бъдат предадени на брокера още на другата сутрин: продай това, купи пет хиляди акции от онова, вложи в краткосрочни облигации еди-какво си и в дългосрочни правителствени бонове еди-що си. Фондовата борса беше в подем, но с техния взаимен фонд те винаги успяваха да изпреварят тренда. „Клиентите“ на Алекс бяха във възторг. Той не можеше да извърви и десет крачки в карето, без да го спре някой нов желаещ да се включи във фонда.
Всяка сутрин „Уолстрийт Джърнъл“ и „Инвестърс Бизнес“ му се носеха в килията от един надзирател, който му бе поверил целия си пенсионен влог, за да го стопанисва и умножава.
Дори брокерът на Елена следеше с интерес ходовете му и влагаше свои пари в същите позиции.
— Как е Бичи? — попита Елена.
— Добре е. Обжалването му е следващия месец.
— Има ли шанс да успее?
— Помогнах му да си състави писмото до съда. Надявам се да му свърши работа.
През последната година Алекс редовно я бе осведомявал за типажите, с които го сблъскваше затворническият живот. Способността му да се вписва сред всевъзможни гангстери, злодеи и убийци не спираше да я изумява: Хористите от Мариел с техните непрестанни кроежи да се измъкнат от пандиза, стига да си намерят подходящ адвокат; Мустафа, вечно навъсеният тартор на Черното братство от затвора в Чикаго, който при всеки сгоден случай многозначително напомняше на „Брата Конебичи“ какво ще му се случи, ако допусне инвестициите на братята да се обезценят.
И все пак Бичи Бийти беше най-загадъчният случай досега. По необясним за Елена начин двамата със съпруга й се бяха сближили доста. Беше странно приятелство, особено предвид наклонностите на Бичи.
— Какво пише в писмото?
— Че дълбоко се разкайва за болката и страданията, които е причинил на невинни хора. Че е открил Бог и Бог го е открил. И че когато излезе навън, ще изпрати по един чек за сто хиляди долара на всеки, когото е наранил.
— Много мило. Съдиите би трябвало да се впечатлят.
— Аз му написах писмото и дори подправих подписа му. Бени ненавижда „Джетс“, задето са му откраднали шампионската титла. Не се разкайва за нищо.
Алекс се усмихна, а тя се разсмя от сърце.
Той се наведе към преградата и понижи глас:
— Виж онзи надзирател там отзад. Високият, с русата коса. Казва се Джордж. Той е човекът.
Тя се облегна назад на стола си, изчака за миг, после хвърли бърз поглед през рамо. Отзад имаше трима надзиратели, но Джордж не можеше да бъде сбъркан — мъжът със сламенорусата коса, който се подпираше на стената, преструвайки се на отегчен, но когато срещна погледа на Елена, й намигна с такова старание, че цялото му лице се изкриви в гримаса.
Когато приключеха със свиждането, Джордж щеше да я придружи обратно до гардероба, за да си прибере палтото и чантата. Двамата щяха да се отрият за миг един в друг — бегло докосване, почти незабележимо за околните. Елена щеше да мушне в ръката му стиска компютърни дискети, които той щеше да предаде на Алекс. Джордж беше същият онзи с пенсионния влог, който Алекс бе успял да удвои за по-малко от два месеца. Сега бе достатъчно Алекс да пожелае нещо, и надзирателят тичаше да му го достави.