— Чух ви какво рекохте — отвърна Телма. — От колко време е вътре вашият човек?
— Година и два месеца.
— Хм. — Телма не изглеждаше особено впечатлена. — Как се нарича мястото му, където е задържан?
— Понастоящем по договор с щатската управа е разпределен в щатския затвор на Юма. Това е третият му затвор от датата на задържането му.
Реакцията не настъпи веднага. Телма бавно премести погледа си от екрана към лицето на Ем Пи.
— Трети затвор? За една година? Правилно ли чух?
— По-точно, за четиринайсет месеца.
— Че какво е направил, да не е пречукал някой надзирател?
— Обвинен е в нарушение на визовите закони.
— Ти какво, бъзикаш ли се с мен?
— Кълна се в гроба на майка си!
— Това е въпрос за имиграционен съд. Къде се буташ във федералната система?
— Бих желал да получа това обяснение от държавата.
— Клиентът ти законно пребиваващ ли е в Съединените щати?
— Това е един от спорните моменти. Отначало правителството казваше да, но сега казва не.
Тя подпря брадичка върху ръката си, в която стискаше молив.
— Тоя затвор в Юма е бая гнусно местенце.
— И Алекс така разправя. Самият той бил сложен в крило „Д“, сред най-големите боклуци.
Тя се надвеси напред, така че главата й стигна почти до ръба на бюрото, и с тих, заговорнически глас попита:
— Хайде сега, изплюй камъчето. Кой му има зъб на твоя човек?
Ем Пи моментално влезе в тона й. Наведе се над нея и също шепнешком отвърна:
— Джон Тромбъл.
— Ясно. — Жената вдигна преписката на Ем Пи от тавата „Входящи“ и я пльосна на бюрото пред себе си. Прелисти намръщено свитъка, зачете се тук-там в текста, като поклащаше многозначително глава. — Имам братовчед, който работи в Бюрото — каза по едно време тя.
Изведнъж внезапна болка прониза гръдния кош на Ем Пи. Какъв идиот! Защо не си бе затварял устата! След малко Телма Паркър продължи:
— Той страшно мрази тоя Тромбъл. Разправя, че бил най-голямото нещастие за Бюрото още от времето, когато Едгар Хувър се е разхождал по рокля из коридорите. Чакай да те питам, ти водил ли си преди такива дела?
След петнайсет години на това бюро, през които бе виждала хиляди адвокати да влизат и излизат от службата й, Телма Паркър подушваше от километри новака с жълто около човката.
— Повечето ми дела се гледат от имиграционен съд — призна си с неохота Ем Пи.
— Така си и знаех. Значи не си водил?
— Ами може и така да се каже…
Тя стовари едрия си, заоблен лакът върху бюрото и подпря с длан месестата си брадичка.
— Хич да не ти пука, момче! Тая работа става по следния начин: молбата ти отива при съдията. Ако имаш късмет, може да попадне в ръцете на съдия Елтън Уилис. Той е справедлив и мъдър човек. А ако преди това някой е турил, да речем, на тази преписка печат „Срочно!“ — тя вдигна очи към Ем Пи и му намигна съзаклятнически, — което може да се случи примерно на третата секунда, след като си тръгнеш от тук… в такъв случай срокът за отговор е три дни. Чаткаш ли?
— Три дни — повтори Ем Пи, като също й намигна.
— Ами значи действаме! Тия молби се придвижват доста бързо. Иначе знаеш ли си урока?
С всичката скромност, на която бе способен, Ем Пи отвърна:
— Ще им наритам задниците така, че да ме запомнят за вечни времена. Тромбъл ще го изкарат на носилка от залата.
— Ъхъ… — Тя бавно кимна. — Имаш ли помощ? Няма как да нямаш.
— „Парсевич, Ноултън, Ривърс“. Един състудент от Юридическия факултет е съдружник при тях. Обещаха да помогнат, гратис.
— Много мило. — Тя хвърли критичен поглед на евтиния му полиестерен костюм, примлясна и каза: — Не ми се сърди, момче, ама ще трябва да подсигуриш няколко костюма за по хиляда долара около твоята маса.
За човек, чиято ораторска кариера се люшкаше през годините между пламенни речи пред възторжени милионни тълпи и приспивно каканижене в душни зали, където въздухът лепнеше от скука, Борис Елцин бе на път да бие собствения си рекорд по отегчителност. Поне този път беше трезв — рядък и радостен случай според началника на канцеларията му, който се полюляваше нервно на токовете си и оглеждаше тълпата. През пет минути поглеждаха часовниците си. Някои спяха прави. Колкото и да се взираше, началникът на канцеларията не можеше да открие сред публиката нито един, който да слуша внимателно.
Шефът му го водеше винаги със себе си по такива мероприятия. Ако не за друго, за да има с кого да си пие водката по време на дългия и уморителен път за дома. Освен това той винаги можеше да разчита на своя доверен началник на канцеларията да го излъже в очите, че речта му е била блестяща и дълбоко вдъхновяваща. Двамата с Елцин бяха печени номенклатурчици от старата школа — хем лъжеха умело, хем си вярваха.