Някакъв мъж с черно кожено яке беше застанал твърде близко до него и го блъскаше с рамо. Началникът на кабинета се дръпна настрани, за да си отвори място. Мъжът също направи крачка встрани и отново се блъсна в него.
Изведнъж той се обърна, погледна го в очите и на лицето му се изписа радостно учудване:
— Хей, не ви ли видях онази вечер с Татяна Лукина?
— С кого?
— С Татяна Лукина. Работи при вас. — Взирайки се внимателно в лицето му, мъжът продължи: — Сигурен съм, че бяхте вие. Двамата влизахте заедно в един хотел на булевард „Тверской“. Същият, в който преспивате всеки вторник и четвъртък.
— Имате грешка! — прошепна, или по-скоро просъска, началникът на президентската канцелария и направи пореден опит да се дръпне встрани.
— Няма грешка. Ето, вижте! — И той тикна в ръцете му някаква пластмасова кутия. Всякакви следи от престорена неувереност бяха изчезнали. С подигравателна усмивка непознатият каза: — Препоръчвам ви да ги прослушате насаме. Повярвайте ми, не ви е нужна компания. Името ви се споменава доста често.
Преди другият да бе отворил уста да отговори, Михаил се отдалечи тичешком по посока към шосето, скочи в една кола с работещ двигател и потегли.
За момент началникът на канцеларията си помисли просто да изхвърли кутията. Да я запокити с всички сили нанякъде, после да се обърне и да забрави за случая. Вместо това отвори капака и надникна. Вътре имаше две аудио касети без етикети и няколко цветни снимки. Той я мушна във вътрешния си джоб, като си каза, че ще я изхвърли, щом се прибере у дома. Кой знае какво имаше записано на тия касети? Защо да рискува някой непознат да ги намери? Можеше да е и нещо сериозно.
Началникът на канцеларията се прибра у дома си в девет вечерта, наля си чаша водка и си свали сакото. Във вътрешния си джоб усети тежестта на пластмасовата кутия, за която почти бе забравил. Извади я и пристъпи към кофата за боклук. Пусна я вътре и няколко секунди остана, загледан в нея. Трябваше най-напред да я чуя, каза си той. Ами ако тоя тип ме шантажира? Кой би могъл да каже?
Когато извади двете касети, снимките изпаднаха на пода, но той не се наведе да ги вдигне. Нека първо чуя за какво става дума, каза си началникът на канцеларията.
Избра една от касетите и я постави в касетофона на бюрото. После седна на стола, облегна се назад и отпи глътка водка.
Известно време касетата се въртя безшумно в гнездото си, после заядлив мъжки глас, който не познаваше, каза: „Кой беше?“
„Оня идиот, полицаят.“ Това бе гласът на Татяна, нямаше никакво съмнение.
„Какво, и него ли чукаш?“
„Много си сладък, когато си ядосан. Хайде, чукай ме!“
Кръшен женски смях. Смехът на Татяна.
„Не си прави майтап! Писна ми да те деля с други.“
„Какъв си глупак! Сякаш не си виждал шефа ми. Та той е плешив, дебел и като мъж не струва нищо. Толкова е скучен в леглото, че трябва да се щипя, за да не заспя. Освен това ме е гнус от него и всеки път, като си отиде, повръщам. Правя всичко това само заради нас, Саша!“
„От години все това слушам.“
„Защото е истина! Чуй сега какво ще ти кажа. В момента сме хвърлили око на едно несметно богатство. Това са милиарди, Саша, милиарди! Моят дял ще бъде няколкостотин милиона. Още щом си получа парите, ще изритам оня дърт пръч и ще напусна. Тогава ще си купим яхта и ще обиколим света. Ще имаме толкова пари, че до края на живота си няма да можем да ги похарчим. Ще умрем богати и щастливи.“
Началникът на кабинета се задави и яростно се закашля. От ноздрите и устата му бликна водка, потече надолу по брадичката му, по гънките на шията. Той се хвана за сърцето; стори му се, че ще получи инфаркт.
Скочи от стола и се хвърли към касетофона. Натисна стоп, превъртя лентата назад и отново се заслуша. Това се повтори още три пъти.
Постави касетофона на пауза, облегна се назад и заразтрива челото си с длан. Внезапно така го заболя глава, че черепът му щеше да се пръсне. Поток от обидни думи отекваше в съзнанието му: „скучен в леглото“; „повръщам“; „плешив, дебел и като мъж не струва нищо“…
Ах, тази кучка! Тази лъжкиня и измамница, тази долна, нагла курва!
Спокойно, каза си той. Чу собствения си глас да отеква в голямата празна стая: „Спокойно, поеми си дъх, овладей се, за Бога!“ Отиде до хладилника и доля чашата си с водка, после с треперещи ръце си наля още една, и още една. От много глава не боли! Отнесе трите пълни чаши до бюрото, подреди ги в хронологическа последователност — от едно до три, според реда на наливане — и натисна старт-бутона. После се облегна назад и се заслуша. Знаеше, че онова, което му предстои да чуе, ще бъде ужасно. Но се зарече да не спира, докато не го изслуша докрай, до последната дума.