По средата на записа изтича до кофата за боклук и вдигна падналите снимки от пода. На първата се виждаше усмихнат, красив млад мъж с екипа на националния отбор по футбол. Началникът на канцеларията нямаше представа кой е той, но силно подозираше, че хленчещият глас от записа е негов. На другата беше министърът на правосъдието в момент, когато приемаше шепа долари от човек, чието лице му се стори познато.
Час по-късно, след като бе изслушал и втората касета, при това два пъти, той вече знаеше за Татяна Лукина повече, отколкото му бе необходимо. Най-обидно от всичко му беше усещането за баналност: той се бе оказал просто един глупак на средна възраст, застаряващ рогоносец и това го изпълни с безсилен гняв, самосъжаление и разкаяние. Най-отвратителното беше, че тя от самото начало го бе използвала. На записа Татяна се хвалеше на приятеля си Саша, че въртяла на пръста си цялата администрация на Кремъл, докато нейният отегчителен, дебел, вечно пиян любовник лижел задника на Борис. Обидите й към него бяха толкова много и разнообразни, че едва ли можеше да запомни всичките; но, от друга страна, можеше ли да ги забрави?!
— Е, добре, кучко! — изръмжа той, докато пиян и с несигурна стъпка се качваше към спалнята си на горния етаж. — Утре с теб ще се позабавляваме.
Девойката беше висока и руса, със стройни крака, които стигаха чак до небето, с красиви сини очи и поне с четирийсет години по-млада от него. Като нищо беше по-млада и от двете му внучки! Но това нямаше никакво значение за нея, а още по-малко за него. Тя го сграбчи за ръката и потърка едрите си гърди в рамото му.
— Толкова си забавен, генерале! Ще се пръсна от смях!
— Такъв съм си — изфъфли Голицин, докато двамата се кандилкаха към лъскавото беемве на паркинга, подпирайки се един на друг. Зад тях беше „Лидо“ — най-новото сборно място на новоизлюпените московски милионери, сцена на пиянски оргии и разврат. Между петото и осмото уиски — в главата му беше такава мъгла, че Голицин не помнеше точно кога — младата дама се бе закачила за него, а между десетото и дванайсетото той бе решил, че са лудо влюбени един в друг.
— Как, викаш, ти беше името? — попита я той.
— Надя. Моля те, запомни го най-после, генерале. Вече десет пъти ти го казвам. Не искам никога да ме забравиш.
За кой ли път тази вечер Голицин оглеждаше изящните й дълги бедра, когато от една тъмна уличка изскочиха трима мъже и се нахвърлиха върху него. Единият изви ръцете му зад гърба, другият набута мръсен парцал в устата му и след това със замах нахлузи на главата му качулка от груб тъмен плат. Младата дама направи крачка назад и понечи да изпищи, но третият мъж я сграбчи и запуши устата й с длан.
— Млъквай, курво! — изръмжа той, като размаха пред лицето й сгъваем нож, за да придаде тежест на думите си.
В този момент сякаш от нищото излезе черна кола и закова пред тях. Голицин бе натикан грубо на задната седалка и двама от мъжете седнаха от двете му страни. Третият пусна Надя да си ходи. Тя се извърна и му намигна. Той й отвърна и след миг тя изчезна в мрака. Мъжът седна отпред до шофьора и колата потегли.
След около двайсет минути, през които колата измина петнайсетина километра, мъжете бутнаха Голицин в някакъв голям вход на сграда, влачиха го трийсетина метра и го тръснаха върху дървен стол. Ръцете му бяха вързани отзад на гърба, късите му крака бяха пристегнати с въжета към краката на стола.
Нечия ръка свали качулката от главата му и я захвърли на пода. Голицин шумно изплю парцала от устата си; минаха няколко мига, преди очите му да се адаптират към светлината, и още няколко, докато преброи мъжете около себе си. Бяха общо петима, събрани в средата на помещението, което се оказа голям празен склад с висок таван от гофрирана ламарина и циментов под с петна от машинно масло. Мъжете бяха облечени с черни кожени якета и тъмни джинси. По лицата си имаха повече татуировки, обици и белези, отколкото можеше да преброи. Поне двама-трима бяха със смачкани носове.
Мутри, помисли си Голицин. Наемни биячи на мафията. Засега нищо страшно.
Освен това тия типове бяха допуснали капитална грешка. Та те бяха обикновени бандити, прехранващи се с отвличания на хора, които хвърляха напосоки мрежата си и за техен лош късмет бяха хванали най-кръвожадната акула на Москва. О, да! Това беше грешка, която щеше да им излезе през носа. И Голицин реши да ги информира отрано за този факт. Той изкриви лице в ехидна усмивка и попита: