— Вие знаете ли с кого се закачате, сополанковци!
— Сополанковци? — отвърна учудено единият от мъжете.
Шат! — главата на Голицин политна на една страна от жестокия плесник. От носа му бликна кървав фонтан.
— Не смейте да ме удряте!! Вие сте…
Шат! Шат! Шат!
— Добре де, добре! Стига толкова! — простена Голицин.
Шат! Шат!
— Моля ви! Казах… стига!
Един от мъжете примъкна дървен стол и го възседна с облегалката напред. Наведе се, докато лицето му се доближи на сантиметри от Голицин. Мъжът беше около петдесетгодишен, по-възрастен от останалите, и се държеше като техен началник. Беше корав на вид, с обветрено лице и тъмни, пронизващи очи.
— Слушай сега какво ще ти кажа, Сергей. Това, което искаме, може да стане по лесния начин, а може и по трудния. Разбираш ме, нали?
Този сополанко го бе нарекъл Сергей. Той знаеше името му! Значи това изобщо не беше случайно отвличане. За момент Голицин се изкуши да напомни на този нещастник как е правилно да се обръщат към него: генерал Голицин! Но може би точно сега не беше моментът да показва мускули. Може би точно сега беше по-разумно да си затваря устата! От последния удар главата го цепеше жестоко.
— Може ли да поговорим? — попита той, като се стараеше да изглежда сговорчив, дори леко сервилен.
— Разбира се, Сергей. — Мъжът се наведе напред. — Но ще ти кажа как ще стане това. Аз ще говоря, а ти ще мълчиш.
Останалите четирима се запревиваха от смях, като се пляскаха с длани по бедрата. На какво се смееха толкова?! В цялата ситуация нямаше нищо смешно. Тия типове си го просеха и щяха да си го получат!
— Може ли поне да ми кажете името си?
Мъжът на стола отвърна:
— Тази вечер съм Владимир. Утре може да съм някой друг. Но не мисли отсега за това. Първо ми дай основание да те оставя жив до утре.
— Няма нужда от заплахи. Какво искаш?
— Да започнем с лесното. Къде са парите?
— Какви пари?
Дълга въздишка.
— Наистина ли държиш да започнем отначало, Сергей?
— Аз съм най-обикновен офицер от запаса с деца и внуци. На една пенсия съм, едва свързвам двата края. Пенсията ми не е голяма, но може да уредим нещо…
Шат! Шат! Шат! — този път плесниците идваха някъде изотзад.
— Стига! Престанете! — изквича Голицин.
— Парите, Сергей. Къде са парите?
— Ама какви пари?!
— Двеста и петдесет милиона. Парите, които открадна. Къде са?
Откъде бяха научили точната сума? — запита се смаян Голицин. Та това се знаеше от най-тесен кръг: от Татяна, Ники и, разбира се, от самия Коневич, жертвата, ама какво можеше да направи той! Та Коневич беше в затвора и броеше дните до завръщането си в Русия, когато с него щеше окончателно да е свършено!
— Може би — започна предпазливо Голицин, като се наведе напред и свря глава между раменете си, очаквайки поредния удар, — ако ми кажете за кого точно работите, ще успеем да се договорим…
Шат! Шат! Завряната в раменете глава не гарантираше защита. По тила му се изсипа такава серия удари, сякаш поне трима души го налагаха едновременно. Голицин чу собствения си глас да циври и моли за милост.
След известно време ударите престанаха, но Владимир не му остави възможност да се окопити.
— Слушай ме внимателно, Сергей! Ще ти дам един безценен съвет. Ти никога не си се поставял на мястото на жертвите си, винаги си бил от другата, безопасната страна и само си се наслаждавал на мъките им. Петдесет години си ги наблюдавал как пищят и молят за пощада, за бърза смърт. Слушаш ли какво ти говоря, Сергей? Разбираш ли ме?
Гласът беше равен и студен и някак странно завладяващ. Глас на хипнотизатор. Колко въздействащ можеше да бъде един глас, когато контролираше болката!
Безброй пъти през годините Голицин бе слушал същия или подобен диалог — между равния, студен тон на палача и отчаяното пищене на жертвата, която молеше за милост и пощада, докато в един момент се прекършеше и бе готова да подпише всичко, което й сложеха отпред, всичко без изключение — пълни самопризнания, свидетелски показания срещу собствените й родители, деца, съпруга, братя и сестри! Всичко, само и само да престане тази болка!
Да, Голицин определено разбираше какво му се говори. Той бавно кимна.
— И знаеш колко по-лошо може да стане, нали?
Ново кимване: да, да, разбира се, че знаеше! По месестите му бузи и двойната гуша се стичаха сълзи.
— Болката ще се усили, Сергей. Не искам да се изненадваш. В един момент ще се молиш да те убием. Ще просиш смъртта си. Обаче ние няма да те убием. Защото, ако не си жив, няма да усещаш болката. Много съжалявам, но предпочитаме да я усещаш.
— Чакай!!! — Една мисъл не му даваше покой. Всички тези приказки за болка и изтезания, пък и името на този жесток човек. Имаше връзка между двете, Голицин бе убеден в това.