— Какво да чакам? Ще ми кажеш ли къде са парите или не!
— Владимир, а? Да, да, Владимир! Като оня, който работеше за мен.
Мъжът сведе за миг очи.
— Нямам представа какво ми говориш.
Голицин се наклони напред, колкото му позволяваха въжетата.
— Той приятел ли ти беше? За това ли била цялата работа? Много съжалявам за горкия човек. Той се самоуби, нали разбираш? Това беше чисто самоубийство! Голяма трагедия.
Водещият разпита скочи от стола си, посочи Голицин с пръст и се обърна към един от четиримата.
— Донесете апарата за кръвно и го наблюдавайте. Тоя е стар и дебел, не искам да пукне без време, преди да сме свършили.
Мъжът хукна да изпълни заповедта.
— Подай инструментите! — нареди Владимир на друг от хората си, който също потъна в мрака. После към останалите двама: — На вас май ви е скучно. Поработете върху него, докато чакаме.
Те пристъпиха към Голицин и побоят започна отново. Без юмруци, с отворена длан, както се бие жена. Тези хора искаха да му причинят повече срам, отколкото болка. Той пищеше и виеше, но без резултат.
Владимир се отдалечи в един ъгъл на обширния склад, извади мобилен телефон от джоба си, набра някакъв номер и долепи апарата до ухото си.
През това време двамата мъже пердашеха Голицин до побъркване. По бузите, по врата и тила, понякога и по ушите — там болеше най-силно. Той хленчеше, цивреше и стенеше, молеше ги задавено да престанат, докато накрая примирен отпусна брадичка на гърдите си и продължи стоически да понася ударите. С всеки плесник главата му се мяташе насам-натам като на парцалена кукла.
Стиснал зъби, прехапал език, Голицин с неистово усилие на волята сдържаше писъците си. Само да спрат да го бият, само веднъж да престане този тормоз, молеше се той наум. И не след дълго Господ чу молитвите му. Биячите престанаха. Единият извика:
— Владимир, тоя тип припадна!
— Хич да не ти пука! — отвърна разсеяно Владимир и продължи телефонния си разговор.
Голицин овладя дишането си и остана притихнал, като се молеше онези двамата да не разберат. След малко Владимир заговори на висок глас, без да се притеснява, че той го чува.
— Не, не се безпокойте. Ние тъкмо започваме. — Дълга пауза. — Вижте, не ми е за пръв път. Аз… — Нова пауза. — Ники, обещавам ти, че всичко ще си изпее. При нас всички пропяват. Като почнем да ги късаме парче по парче… — Пауза, последвана от зловещ смях. — Знам, Ники, знам. Виж, като остане без пръсти на ръцете и краката, като му строшим коленете, ще си изпее… Окей, Ники, чао!
Владимир затвори телефона и се върна при мястото на изтезанията. Мозъкът на Голицин крещеше в черепната му кутия. Ники!!! Тоя въшлив кучи син! Тоя гнидав лъжец и предател! Това бяха негови хора и Голицин с мъка потисна желанието си да ги наругае, да ги заплаши, да излее върху тях цялата сила на демоничния си гняв.
След малко един от мъжете се върна отнякъде с апарат за кръвно налягане. С бързо движение уви маншета около ръката на Голицин и го пристегна здраво. Малко след това се върна и другият, като мъкнеше голям черен куфар, който постави на пода.
— Отвори го! — заповяда Владимир. — Приготви инструментите.
Голицин чу как закопчалките на куфара щракнаха и капакът изтрака върху пода. Не погледна натам — нямаше никакво желание да вижда всичките ужасяващи, дяволски пособия за причиняване на болка, наредени вътре. Затвори очи! — заповяда си той. Не гледай към куфара, прави се, че го няма! Накрая не се сдържа. Трябваше да погледне, да види, да знае какво го чака. Полека, едва-едва отвори едното си око и надзърна през процепа.
Владимир и двама от хората му стояха прегърбени над широко отворения куфар и ровеха из съдържанието му, като се съвещаваха с кое да започнат.
Ох, божичко! Не, само не това! Тия мерзавци бяха донесли целия си арсенал. В куфара имаше поне три-четири наточени като бръснач триончета с всякакви големини, плюс разни други странни неща — всичките до едно лъскави, остри, зловещи. Плюс малка ацетиленова горелка. И желязо — същото като онова, с което Владимир бе жигосал Коневич. Плюс цял набор хирургически инструменти за изваждане на очи и трошене на стави. Голицин познаваше всеки един от тях и знаеше точно за какво служи.
Все пак малко ли нощи гордо бе наблюдавал с каква гениална изобретателност и виртуозна вещина неговите хора в мазетата на площад „Дзержински“ ползваха същите тези пособия! Той познаваше и последния инструмент в куфара, както добрият механик познава ключовете и отвертките си.
Голицин отново затвори очи и стисна клепачи. От стегнатото му гърло излезе тих стон на ужас.