Пет чифта очи едновременно се приковаха в него.
Владимир се усмихна.
— Аха, Сергей, ти се събуди! — Той пристъпи към него и с престорено двоумение го попита: — Виж какво сега, нещо не мога да реша, та ще те питам теб. Откъде предлагаш да започнем?
— Да не сте посмели да ме докосвате с тия гадости!
— Малко е късничко за заплахи. Хайде, Сергей, оцени великодушието ми. — Той се засмя и останалите го последваха. — И така, какво избираш?
— Кълна се, нямам повече от онези пари.
— Нямаш?
— Свършиха.
— Всички? Двеста и петдесет милиона? — попита недоверчиво Владимир.
— Да. Похарчени са до последно. Кълна се! — Голицин за нищо на света нямаше намерение да подари състоянието си на Ники. Можеха да го изкормят, да го нарежат на парчета, но нямаше да видят и грош.
Владимир отново се наведе над куфара и внимателно заоглежда съдържанието му, докато накрая вдигна едно трионче.
— Ами… жалко! — промърмори той, сякаш на себе си.
— Моля те, трябва да ми повярваш! Постъпих глупаво, направих го от алчност. Профуках парите за разни идиотщини. Няма ги!
Владимир беше на три метра от него; той направи крачка напред, като опитваше с палец остротата на инструмента. Двама от хората му бяха застанали непосредствено зад Голицин и по даден знак го сграбчиха за ръцете и шията. Той изпищя, но хватката им бе желязна и не му позволяваше да мръдне.
— Откъде да почна, откъде? Това е въпросът! — каза Владимир. Пронизителните му тъмни очи заоглеждаха преценяващо Голицин. — Защо не от пръстите на краката? — попита логично той. — По-добре да караме отдолу нагоре, от малкото към по-важното, нали така?
Той клекна пред Голицин и изу обувките му, после със замах смъкна чорапите. Късите му месести пръсти се мятаха отчаяно, сякаш се опитваше да ги свие в юмрук, да ги скрие под ходилата. Владимир се насочи към палеца на десния крак. Стисна го с железните си пръсти, изпъна го напред и поднесе триона. После вдигна глава:
— Трябва да те предупредя, че почна ли веднъж, обикновено се увличам. Едва ли ще се отървеш с един-два пръста, дори след втория да пропееш и да си кажеш всичко. Като нищо ще ти ги резна и десетте. Такъв съм си — каза той някак извинително. — Просто ми става нещо и аз не знам какво…
— Добре де, добре. Парите са у мен. Само не… по дяволите, остави ми пръста на мира!
Владимир стисна палеца и леко го изви. Голицин за малко не падна от стола.
— В Швейцария — изрече задъхано той. — В швейцарска банка.
— Да не ме послъгваш нещо? Много мразя лъжците.
— Не, не, кълна се! В Швейцария са парите!
— В коя банка?
Голицин се поколеба за миг и острието на триончето се вряза в кожата му, тъкмо в основата на големия пръст.
— „Люцерн Национал“! — извика припряно той. — Всичките са там, до последния цент!
— Колко?
— Двеста.
Триончето леко захапа месото под кожата.
— Стига, стига!… Двеста и двайсет…
— Какво, профукал си трийсет милиона? — За момент Владимир имаше вид, сякаш ще отреже пръста. И не защото не вярваше на Голицин, а просто така, от яд.
— Много… съжалявам.
— Не се съмнявам, Сергей. А сега да минем на трудните въпроси.
Голицин не отделяше очи от триончето.
— Готов ли си, или да режа?
— Моля те, недей! Питай ме каквото щеш!
— Дай ми номера на сметката и паролите. Съсредоточи се! Диктувай!
— Не ги… помня наизуст. Имам ги записани. Трябва да отида до офиса.
Шат! Шат! Шат!
— Ох, Боже! — изстена Голицин и от устата му рукна порой от цифри и букви.
Докато говореше, друг мъж, скрит в задната стаичка, набра кодовете на лаптоп и с мълниеносна бързина ги изстреля по електронна връзка до централния компютър на банката в Цюрих. След по-малко от две минути цялата сума — 225 милиона долара и нещо отгоре — бе прехвърлена в друга сметка, в различна швейцарска банка, която по някакво съвпадение се намираше само на две преки от „Люцерн Национал“.
Мъжът с лаптопа подаде едрата си глава с дълга конска опашка през вратата и направи на Владимир знак с вдигнат нагоре палец.
— Какво ще правите с мен сега? — каза Голицин.
— С теб ли? — попита учудено Владимир.
— Няма ли да ме убиете?
— Честно да ти кажа, нямам ясни указания по въпроса. — Владимир се почеса замислено по брадичката, давайки си вид, че се колебае. — Ти си разорен. Жалък, дебел неудачник, принуден да живее на една пенсия и до края на живота си да си спомня, че някога е бил милионер. Трябва ли да те мисля и теб?
— Не, не! Абсолютно не е необходимо! Прав си, вие съсипахте живота ми. Аз не съм никой, един жалък неудачник. Дори не знам кой си! — излъга той.