— Знаеш ли какво, вече не съм толкова сигурен. — Мъжът бръкна дълбоко в джоба на палтото си, сякаш търсеше нещо. Нож или може би пистолет. — Всъщност може би за по-сигурно…
— Не, моля те, недей! — запротестира Голицин, който вече не можеше да се спре. — Ще се махна от Русия. Обещавам ти. Ще се кача още на следващия влак. Ще изчезна вдън земя и повече няма да чуете за мен. Моля те, моля те, само ме остави жив!
Известно време мъжът го наблюдаваше с неразгадаемо изражение на лицето, после мрачно вдигна мускулестите си рамене.
— Е, добре. Поне няма да се чудим какво да правим с дебелия ти труп.
Голицин едва не изпъшка от облекчение.
— Именно! Много си прав! Не искам да ви затруднявам.
— Към девет сутринта работниците във фабриката насреща започват да идват на работа. Викай силно, Сергей, за да те чуят. Кой знае, може пък и да ти се притекат на помощ.
Инструментите бяха опаковани обратно в куфара и след пет минути Владимир и хората му угасиха лампите и се пръснаха в нощта.
След половин час Голицин се опита да затвори очи и да поспи. Имаше остра нужда от сън. Ужасът и болката бяха изцедили силите му докрай, но за нищо на света не можеше да заспи. Цялото му същество кипеше от гняв и омраза. Още в девет и половина на следващата сутрин той щеше да се разплати с Ники за всеки миг от понесеното унижение и за всеки откраднат долар. Засега не бе решил как, но щеше да бъде бавно и болезнено. Той си го обеща.
После се облегна назад на стола и сънува смъртта на Ники.
Слухът плъзна още същата вечер. В подземния свят на Москва слуховете бяха като клюките — колкото по-сочни, толкова по-добре, а този специално бе толкова сочен, че се разпространи със скоростта на радиационен облак. Към полунощ вече обикаляше московските бардаци, мутренските заведения, бърлогите на наркоманите, шушукаше се от джебчиите на улицата и се предъвкваше с апетит в баровете, където се събираха мафиотските босове.
Някой искаше смъртта на Ники Козирев. И този някой не си поплюваше. Беше сериозен, и то по начин, който единствено имаше значение в този град — бе готов да предложи сериозни пари за изпълнението на желанието си. И тъкмо това бе темата, около която неизбежно се завъртаха всички разговори. Пет милиона долара. Пет милиона за смъртта на Ники. Без всякакви условия — начините и средствата бяха изцяло предмет на свободен избор от страна на изпълнителя, никакви ограничения, никакви уговорки. С нож, куршум, отрова, при автомобилна катастрофа — пълна свобода на действие. Кинжал в сърцето звучеше стилно за разбойник като него, но и всякакви други методи се приемаха, стига да водеха до желания резултат. Пет милиона причини Ники Козирев да умре.
С мафиотските босове се бяха свързали чеченски бандити, които действаха като посредници между възложителя на тази щедра поръчка и евентуалния изпълнител. По напълно разбираеми причини клиентът предпочиташе да остане анонимен. Подбрана група свидетели бяха събрани в малък апартамент в центъра на града, от килера бяха довлечени пет куфара с банкноти и разтворени пред очите им, за да се уверят, че парите ги има. Никой не си даде труд да ги брои — бяха твърде много. Това тук са пет милиона долара, беше им казано. Вижте ги, пипнете ги, порадвайте им се. Никакви блъфове, никакви напразни обещания — истински пари за истинска работа. Хайде сега, пръскайте се по улиците и разгласете офертата.
В град като Москва, където и за хиляда долара се намираха хора да извършат масово клане, пет милиона щяха да предизвикат истинска златна треска сред гилдията на професионалните убийци.
Предприемчиви букмейкъри се опитаха да организират залагания за изхода от ситуацията. Никой не искаше да играе — при пет милиона миза изходът можеше да бъде само един: Ники Козирев беше мъртъв.
В три сутринта шефът на охраната на Ники — най-довереният му сътрудник и приятел от детските години, с когото бяха израснали в един и същ бедняшки квартал в Новгород — тихо бутна вратата на спалнята му и надникна вътре. В продължение на три щастливи десетилетия двамата бяха убивали, изнасилвали и продавали дрога по улиците. Рамо до рамо се бяха надхитряли с милицията и КГБ; заедно бяха измамили, пребили, пречукали и отвлекли повече хора, отколкото можеха да си спомнят. О, какви хубави времена бяха! Бодигардът пристъпи безшумно в стаята и като следваше очертанията на стената и внимаваше да стъпва само върху килима, предпазливо се запромъква навътре. Ники обичаше тъмни помещения. Той не можеше да заспи в стая с прозорци, а тази тук беше като саркофаг. Само хъркането му отекваше между стените. Проститутката, просната напреко на леглото в краката му, беше така надрусана с хероин, че нямаше да чуе и танк Т–80, ако минеше на сантиметри от главата й.