В ръката си бодигардът стискаше пистолет със заглушител и патрон в цевта. В другата си ръка държеше миниатюрно фенерче, като пръстът му беше на копчето, готов да го включи в последната секунда. Беше на три метра от спящия Ники. После на два, после на метър и половина. Когато го доближи на около метър, внезапно получи силен удар в гръдния кош. Тялото му полетя назад, блъсна се в стената и се смъкна на пода. Странно, той не усети самия изстрел, дори когато единият му бял дроб излетя навън през гърба.
Миг по-късно Ники стоеше надвесен над него и се взираше в мрака в очите му.
— Боли ли?
— Боли, та мамата си трака!
— Защо? — попита Ники.
— За пет милиона.
— От кого?
— Кой да ти каже? И на кой му пука?
— Наистина ли?
— Абе парите си бяха истински.
— Защо тъкмо ти?
— Глупав въпрос.
— Пет милиона… Да, прав си.
— А ти си мъртъв.
Ники заби от упор още два куршума в устата на най-добрия си приятел, изправи се и с един ритник изхвърли изпадналата в кома проститутка от стаята си.
Заключи вратата и я барикадира с голям шкаф. После се спря, седна на леглото и се замисли. Кой ли бе обявил награда за главата му? Пет милиона долара си бяха доста високо равнище на мотивация. Кой го мразеше чак толкова? Кой имаше мотив да го премахне? И кой разполагаше с толкова много пари?
След миг в съзнанието му изскочи едно име: Голицин. Беше съвсем логично — само той и никой друг! Ники взе мобилния си телефон и набра един номер по памет. Отговори му мъжки глас и той каза:
— Георгий, аз съм.
— Ей, чувам, че здравата си я закършил! — извика през смях Георгий.
— Виждам, че се е разчуло.
— Това са пет милиона, Ники! Целият град само за теб говори.
— Прав си. Слушай сега какво ти предлагам. Ти ми дължиш два милиона за оная дрога, нали така?
— Имам ги! Ама нали се разбрахме да ти ги дам чак утре вечер?
— Зачерквам ти ги.
— Сериозно?
— Сериозен съм като сърдечна атака. Пусни слух, че плащам милион и половина за този, който пречука Сергей Голицин. Останалите си ги задръж.
— Ми що не взема аз да го пречукам и да прибера всичко?
— Твоя работа, Георгий. Но искам Голицин мъртъв, иначе ти си на ред. — И той му затвори телефона.
Върна се на леглото и седна с пистолет в скута. Пет милиона долара!
Най-добрият му приятел бе напълно прав. С Ники беше свършено. Може би след час, ден или седмица, но извън всякакво съмнение той беше мъртвец.
Към осем същата сутрин Тромбъл събра целия екип в кабинета си. Съставът бе същият: двамата му послушни лакеи, агенти Ханрън и Уилсън, полковник Воронин и шефът на руските прокурори, плюс нова група юристи от СИН, подсилени с две млади и извънредно амбициозни кариеристчета от Министерството на правосъдието. Всички седяха, стиснали писалките, с готови бележници, и очакваха личните указания на своя лидер.
— Нещо такова действително трябваше да се очаква — заяви единият младок от Министерството, който се казваше Бил. Сферата на неговите компетенции покриваше всичко, което се бе случило през последните пет минути.
— Аз лично не го бях очаквал — отбеляза Джейсън Колдуел, като изтри с ръка малко останала пяна за бръснене зад лявото си ухо. След бруталното уволнение на Ким Париш Колдуел бе избран лично от директора на СИН за неин приемник и привлечен към екипа от бюрото на Службата в Сан Диего, където си бе създал легендарна слава с безцеремонната ефикасност, с която изригваше мексиканските имигранти обратно през границата. Колдуел беше самонадеян, гръмогласен фукльо, неспособен на капка милост към който и да било обвиняем независимо от естеството на обвиненията му. Хубавото му беше, че вършеше работа. Със завидна стръв се захващаше с най-заплетените, най-тежките и амбициозни дела и окото не му мигаше за истината или за последиците.
Амбициите му бяха добре известни сред колегите, които не питаеха особена любов към него. За Джейсън Колдуел държавната служба бе само трамплин към по-важни дела: той възнамеряваше да се кандидатира за конгресмен и в даден момент да оглави Комисията по имиграционните въпроси; и тогава всички щяха да се редят на опашка, за да му целуват задника. Не можеше да му се отрече, че там щеше да си пасне точно на мястото.
В продължение на месец Колдуел бе проучвал огромния по обем доказателствен материал — педантично събран, преведен и подреден от Ким и Пьотр. Други вече бяха свършили тежката работата вместо него и това бе добре. От него се искаше само да се яви в съда и да се усмихва ослепително пред камерите. През въпросния един месец той бе прекарал значителна част от времето си в пъчене пред огледалото и наизустяване на ефектни реплики, в самообожание и самонахъсване да срита тия нагли руснаци в задниците.