— Толкова скоро… До делото остават само два дни, шефе.
— Кажи им, че това е съдебният процес на годината.
Ханрън сведе поглед към полирания плот на масата.
— Може да стане, а може и не. — Истината бе, че на вестниците и телевизионните мрежи им бе писнало от шефа му с неговата досадна настойчивост да бъде в центъра на медийното внимание. Умението му да се набутва пред всяка включена камера беше легендарно. „Момчетата долу“ от Отдела за връзки с обществеността на ФБР работеха по осемдесет часа седмично, за да му уреждат участия в новинарските емисии, но отдавна бяха изчерпали всички разумни основания, гледни точки, лъжи и примамки за тази цел.
— Е, добре — каза Тромбъл, на когото веднага му хрумна нов повод за интервю. — Кажи им, че аз лично ще свидетелствам по делото. Историческо събитие: за пръв път в историята директорът на ФБР се явява като свидетел в съда.
— Добра идея — каза Ханрън.
Колдуел също нямаше възражения. Давай, пробвай се! — идеше му да извика в лицето на Тромбъл. Обяви това дело за съдебния процес на века, а защо не и на всички времена! Ти може да се явиш като свидетел, но аз съм водещият прокурор и ще направя всичко по силите си, за да свириш втора цигулка.
Съвещанието приключи с взаимни уверения, че този път най-после Коневич ще получи своето заслужено възмездие от американската съдебна система.
31
Парадното стълбище на Федералния съд на окръг Колумбия приличаше на арена на спортно събитие. Няколко дузини телевизионни екипи бяха подредени отстрани, с включени прожектори и насочени камери, готови да снимат. Поне десетина репортери от печатните медии се щураха насам-натам, привлечени от шума, който бе вдигнала безупречно смазаната пиар машина на ФБР.
Вътре в съдебната зала още дузина журналисти вече бяха заели местата си на пейките в галерията; това бяха репортерите с покани, които след края на делото щяха да изтичат навън, за да споделят всичката чута и видяна мръсотия с по-малко привилегированите си братя и сестри.
На масата на обвинението седяха скупчени петима прокурори, предвождани от Джейсън Колдуел. Последният изглеждаше превъзходно с чисто новия си костюм на „Брукс Брадърс“ за петстотин долара, закупен специално за дебюта му в Шампионската лига. Цветът на костюма отиваше на сините му очи и правеше прекрасно впечатление на телевизионния екран. От лявата му страна седяха двама колеги от СИН, а на пода зад гърбовете им бе натрупана голяма купчина документи, които щяха да послужат за доказателствен материал. Двамата младоци от Министерството на правосъдието бяха изтикани чак в другия край на масата, но все пак допуснати да присъстват на процеса, макар че самите те най-малко от всички знаеха какво правят там.
На масата на защитата Ем Пи се съвещаваше с двама наконтени съдружници от „Парсевич, Ноултън, Ривърс“, една от чудовищно грамадните правни кантори във Вашингтон — град, в който адвокатите бяха три пъти повече от редовите жители. Непосредствено вдясно от Ем Пи седеше Мат Ривърс, негов състудент от Юридическия факултет, който навремето бе кумувал на аварийно свиканата сватба с приятелката му, която бе в напреднала бременност.
В трети курс, като отличник на випуска, Мат бе станал обект на ухажвания от страна на най-престижните адвокатски кантори в Ню Йорк и Чикаго, но предпочете ПНР, както беше известна фирмата сред широката публика. Привлече го репутацията й на ефикасна безскрупулност, с която отдавна си бе спечелила страха и уважението на конкуренцията. ПНР разполагаше със специализирани отдели, водещи всякакъв род дела — от корпоративни до наказателни; плюс офиси в шест американски града и още десет представителства по целия свят. Често самият факт, че ПНР изобщо се е ангажирала с дадено дело, принуждаваше и най-коравия опонент да преговаря за извънсъдебно споразумение. Негласното мото на фирмата беше: „Трупай, да има!“ Наистина, от ПНР не се колебаеха да зачислят и сто правни съветници по някое спорно дело. Колкото и адвокати да мобилизираше отсрещната страна, ПНР винаги можеше да изпрати двойно повече, за да се навиват човекочасове, да се изтощава конкуренцията и в крайна сметка опонентът да се откаже или да банкрутира. Най-меко казано, от „Парсевич, Ноултън, Ривърс“ не обичаха да губят. Ето защо напористият характер на Мат — с други думи безпогрешният му инстинкт на хищник — бе забелязан и оценен още от студентската скамейка и впоследствие внимателно култивиран. Процесът на култивиране включваше: статут на съдружник до пет години от постъпване във фирмата, триста хиляди годишна заплата плюс бонуси, плюс служебен автомобил.