Макар животът и социалният им статус да се бяха развили по съвсем различен начин, Мат и Ем Пи обядваха заедно по веднъж на няколко месеца и обменяха клюки от противоположните краища на адвокатската професия. Имаше едно условие, което се спазваше стриктно: Мат избираше заведението и Мат плащаше сметката. Това желязно правило датираше още от ранните години на приятелството им, когато Ем Пи го бе завел в „Бъргър Кинг“ и стомахът на Мат, отвикнал от подобен род изпитания, после се бе бунтувал в продължение на дни.
По молба на Алекс още преди няколко месеца Ем Пи се бе обърнал за помощ към своя стар приятел. Сам той нямаше да се справи с превъзхождащия противник и Алекс го бе насърчил да потърси подкрепление, но понеже с Елена нямаха излишни пари за съдебни разходи, да намери някого, който бе готов да поеме делото заради медийния интерес и безплатната реклама. Тромбъл бе успял със завидно майсторство да привлече вниманието на медиите, интересът вече беше налице и Мат отнесе молбата на Ем Пи до съвета на директорите на фирмата. Молбата беше пределно проста: ПНР да предостави про боно един-двама адвокати, по-скоро за кураж, отколкото за друго. Ем Пи щеше да свърши основната работа; присъствието на фирмата с името й му бе нужно по-скоро за сплашване на противника. Отначало съветът на директорите не прояви особен интерес към някакво тривиално дело за нарушение на имиграционните закони, но Мат изтъкна като довод твърде интересното минало на Коневич и невероятните престъпления, които се опитваха да му припишат в Русия. Интересът внезапно се засили, после премина в ентусиазъм и управляващите съдружници на фирмата единодушно решиха да поемат защитата на Коневич.
Само преди две години „Парсевич, Ноултън, Ривърс“, подмамени от всеобщото оживление сред западните компании, опитващи се да пробият на руския пазар, бяха открили малък филиал в Москва, който едва креташе. За начало момчетата от ПНР бяха наети от малка, независима петролна компания, която се бореше да не бъде погълната от някакъв сенчест консорциум с дебели връзки в държавната администрация. Ден преди делото да се гледа в съда, ПНР бе уведомена от Министерството на правосъдието на Руската федерация, че адвокатските права на нейните юристи току-що са били отнети и че присъствието на клона в Москва е нежелателно. Хората й бяха изритани от Русия, а след два дни петролната компания бе погълната.
Сега управляващите съдружници видяха в делото „Коневич“ чудесна възможност да покажат голям, дебел среден пръст на руското правителство Сред многобройните добродетели на ПНР бе, че никога не забравяше стари унижения.
И така, мястото вдясно от Мат на масата се заемаше от Марвин Ноултън, „Н“-то в ПНР — осемдесетгодишен господин с подвеждащо патрицианска външност, зад която се криеше опърничав нрав на заядливец и скандалджия. Отдавна пенсионер, Марвин бе мобилизиран от фирмата си специално за този гастрол. Наситеният тен на лицето му, придобит по голф игрищата на Флорида, странно контрастираше със снежнобялата му грива. Присъствието на стария лъв в тази съдебна зала бе предупреждение към всички, които си даваха труд да следят внимателно събитията. В кариерата си на адвокат преди много години Марвин се бе специализирал в дела за клевета и нарушаване на човешки и граждански права. При най-малкия повод завеждаше дело и рядко губеше.
Стратегията на защитата бе пределно проста: подавайки молба за установяване правомерността на задържане — с други думи, принуждавайки държавата да докаже конституционните основания за продължаващия вече над година арест, — Алекс и Ем Пи изваждаха делото от имиграционния съд и го прехвърляха във федералната съдебна система, където обвиняемият се ползваше с много по-надеждна защита на правата си. Освен това системата допускаше обжалване, което означаваше шанс за повторно, дори за трето гледане на едно и също дело. Ем Пи щеше да се яви на първото като защитник на семейство Коневич. Ако загубеше, главорезите от ПНР щяха да влязат в играта на негово място, да привлекат още дузина или повече адвокати и да изпият кръвта на Тромбъл и СИН.
За момента обаче от Мат и Марвин се искаше единствено да си придадат свиреп вид, да изслушат внимателно аргументите на Ем Пи и да бъдат готови да се намесят само ако нещата отидеха на зле — което по тяхно общо мнение, след като се бяха запознали с доказателствения материал, беше най-вероятният изход от делото.
Зад Ем Пи беше седнала Елена, облечена в строг костюм с панталон и бели обувки с високи токове; стиснала ръце в молитвена поза, тя трескаво се обръщаше към Бога за помощ, но от време на време прекъсваше молитвите си, за да хвърли по някой убийствен поглед към масата на обвинението — към хората, съсипали живота на съпруга й.