В последния момент двама едри полицаи въведоха Алекс през една странична врата и го докараха право до масата на защитата. Бе му дадена възможност да си вземе душ и да се облече по-човешки, с костюм и вратовръзка, ала той учтиво, но твърдо бе отказал. Сега се яви със същия мръсен бял панталон, захабена бяла фланела и гумени чехли, които носеше в затвора. Лицето му бе потъмняло от набола четиридневна брада. Косата му беше все така изпъната назад в мазна конска опашка.
Дори Ем Пи го бе увещавал да си придаде по-приличен вид, но Алекс твърдо бе отказал — искаше съдията и репортерите да видят с очите си в какво го бяха превърнали неговите тъмничари. Жалкият му външен вид щеше да разпръсне веднъж завинаги мита за разглезения, свикнал с лукс и удобства милионер. Каквото и да бе представлявал в предишния си живот, сега Алекс Коневич беше просто един обикновен човек, смачкан и унижен от системата.
Прегърбен, със свити рамене и наведена глава, влачейки немощно крака, Алекс се дотътри до мястото си и с изкривено от болка лице, бавно и внимателно понечи да се отпусне на стола. Някаква жена от третия ред се наведе към съседа си и възмутено подхвърли така, че всички я чуха:
— Видя ли? Бедният човечец е пребит и изнасилен от тези зверове!
Щом чуха тази реплика, Ем Пи и Мат скочиха на крака и с пресилена грижовност помогнаха на бедния Алекс да се настани по-удобно. Същевременно Елена се хвана с две ръце за гърлото, сякаш не бе виждала от месеци съпруга си, и нададе задавен писък, който отекна под сводовете на съдебната зала.
В този момент задната врата на залата се отвори с трясък и Джон Тромбъл влезе вътре с маршова стъпка, след като току-що бе дал поредица бомбастични интервюта на парадното стълбище. Погледът му обиколи присъстващите, докато накрая се спря на арестанта, седнал до масата на защитата. Той за пръв път виждаше на живо Коневич — този досаден тип, който бе отнел четиринайсет месеца от скъпоценното му време. Очите му регистрираха мръсните затворнически дрехи, наболата остра брада, мазната опашка, изнурения поглед и Тромбъл реагира инстинктивно на всичко това — усмихна се самодоволно.
Тази реакция бе на свой ред отчетена от дузината поканени съдебни репортери на задните редове, които зашушукаха многозначително помежду си.
Тромбъл закрачи целеустремено към първия ред, където един негов сътрудник му пазеше място. Той не бе стъпвал в съд още от времето, когато сам бе служил като съдия, но бе уверен, че самото му присъствие в залата ще окаже нужното въздействие върху съда.
Миг по-късно се отвори една странична врата, съдия Елтън Уилис влезе през нея с развята тога и се насочи към банката си. Приставът обяви влизането му, всички станаха на крака, съдията си седна на мястото и останалите сториха същото.
Елтън Уилис беше петдесет и девет годишен, учудващо нисък, с гарвановочерна коса и фини, леко женствени черти. Бивш йезуитски свещеник, една сутрин той се бе събудил, обзет от съзнанието, че Божията воля не може да бъде изпълнена в църква, а в реалната борба между доброто и злото, която се водеше навън, на улицата. Той бе захвърлил църковните одежди и в продължение на пет години бе разливал супа в кухни за бедните и възпитавал чернокожи деца в дивите гета на Вашингтон, докато накрая и в това си поприще бе загубил кураж. Илюзиите му, че е в състояние да спаси света, бяха попарени от кокаина, уличните престрелки и несекващото насилие, което клокочеше в гетата на този град. Толкова много от децата, с които се бе занимавал, бяха мъртви или обвиняеми по наказателни дела, лишени от надеждна адвокатска защита или натикани в затвора, от който нямаше да се измъкнат напълно до края на живота си. Елтън Уилис реши, че е време да пренесе битката със злото на друг терен. Той завърши право в Университета на Вирджиния, където самата новина, че един бивш йезуит се е записал да изучава по-низши закони, забавляваше неимоверно преподавателите му. След това се върна във Вашингтон и бързо си изгради репутация на адвокат по наказателни дела, с който съдии и прокурори бяха принудени да се съобразяват. Всеки кандидат за негов клиент, имал неблагоразумието да влезе в кантората му, облечен в костюм, биваше незабавно отпращан да си ходи.
Сега, вече като федерален съдия, Уилис продължаваше битката си със злото от една по-висока трибуна. Йезуитите по принцип се славят като хора с корав характер и висока интелигентност, но дори сред тях Елтън Уилис беше забележителен и по двата показателя.