— Вие чухте ли какво заяви току-що свидетелят?
— Чух.
— И сте сигурен, че нямате въпроси към него?
— Напълно.
— За пръв път ли се явявате във федерален съд, господин Джоунс?
— Да, сър. За пръв. Много повече ми харесва от имиграционния. Атмосферата е чудесна.
— Радвам се, че моят съд отговаря на вкусовете ви. Разбирате ли процедурните ни правила?
— Мисля, че да, ваша светлост.
— След като веднъж освободя този свидетел, няма как да го извикам обратно.
— В такъв случай освободете го по-бързо, ваша светлост. Започна да ми писва от него.
Думите на Ем Пи предизвикаха сподавен кикот сред съдебните репортери. Негова светлост обаче не оцени шегата.
— Бих ви посъветвал, господин Джоунс, да се съсредоточите върху свидетелите и въпросите, които следва да им задавате, отколкото да развличате съда с опитите си за хумор.
— Мога ли да бъда откровен, ваша светлост?
— Ами пробвайте, господин Джоунс.
— Не искам да ви губя времето.
— Напротив, господин Джоунс. Работата ми е да изслушвам и двете страни. Това е същината на състезателното начало в юриспруденцията. Приканвам ви да участвате по-активно в процеса.
— Вижте, не бих желал да подтиквам този човек към още лъжи.
— Разбирам. Свидетелят е свободен.
Колдуел стана от мястото си, за да призове следващия свидетел, но съдията вдигна ръка и го спря.
— Изчакайте за момент — каза той, после се обърна към Алекс. — Бихте ли станали?
Алекс се подчини.
Съдията Уилис се надвеси напред, подпрян с лакти на банката.
— Давате ли си сметка, че вашият защитник няма никакъв опит във федералната съдебна система?
— Той сам ми призна това още миналата седмица.
— Сигурен съм, че много бързате да се измъкнете от затвора, господин Коневич. Но се питам дали сегашното дело не е малко прибързано.
— Напротив, ваша светлост. Прибързани бяха арестуването и вкарването ми в затвора.
— Познавате ли в задоволителна степен нашата съдебна система?
Алекс погледна към Тромбъл, който седеше, кръстосал крака.
— От четиринайсет месеца съм затворник, без съд и присъда. Може да се каже, че тази процедура ми е твърде добре позната. Тя по нищо не се отличава от начина, по който действаха съветските съдилища.
Уилис стисна носа си с два пръста и с мъка се овладя да не се намръщи.
— Доволен ли сте от адвоката, който ви представлява? Питам ви за протокола, господин Коневич. Защото, ако в един момент се опитате да обжалвате решението ми по причини на некомпетентна правна защита, така ще стане ясно, че съзнателно сте избрали господин Джоунс.
Ем Пи примигна няколко пъти при тази очевидна публична обида. Чувстваше се унизен да го третират като неравностоен опонент на обвинението, но това далеч не беше най-страшното. Далеч по-лошо бе, че защитната им стратегия, изготвена от него и момчетата от ПНР, отчасти се основаваше именно на неговата некомпетентност. До този момент Ем Пи се бе възползвал от всяка възможност да се покаже като некадърник. Оставил бе прокурора да се движи по ръба на закона, докато самият той си траеше и се преструваше на глупак.
Умно замислено, но започваха да се появяват засечки.
След минута размисъл Алекс заяви:
— Доволен съм от адвоката си.
После си седна немощно на мястото.
Процесът продължи в същия дух до обед. Съдията даде едночасова почивка, след която Колдуел продължи да призовава свидетели, всички до един потвърждаващи и доказващи отново и отново очевидния факт, че Алекс Коневич е мошеник, закоравял престъпник, който може да избяга, ако бъде пуснат под гаранция, поради което трябва да бъде държан на сигурно място в затвора. На свидетелската скамейка се изредиха и трима агенти на ФБР, следвани от двама дипломатически служители, работили доскоро в Русия, които картинно описаха какъв обществен фурор бе предизвикало бягството на Коневич с всички тези пари.
Всеки път Ем Пи учтиво, но твърдо отказваше да разпита свидетеля. Часовникът на стената показваше 4:30, когато и последният свидетел на обвинението бе освободен да си ходи.
Съдията Уилис погледна собствения си часовник и каза:
— Обявявам кратко съвещание с адвокатите на страните.
Ем Пи Джоунс и Колдуел се надигнаха и застанаха чинно пред банката.
Съдията изгледа сурово Ем Пи.
— Не внесохте ли вие молбата за установяване правомерност на задържане? — попита шепнешком той.
— Разбира се, че аз я внесох, ваша светлост — отвърна Ем Пи, също шепнешком.
— Защо, господин Джоунс?
— Защо ли? Защото моят клиент от четиринайсет месеца насам се намира във федерален затвор. Всъщност не в един, а в три различни затвора, всеки по-противен и по-опасен от предишния. На няколко пъти е вкарван в карцера, а през останалото време целенасочено е разпределян в килия със затворници, категоризирани като пета степен на риск. Вие, предполагам, знаете какво означава тази категоризация: че въпросният индивид е агресивен и изключително опасен за останалите затворници и за охраната. Накратко, в нашето федерално правителство има някой, който желае моят клиент да умре или да се моли за незабавно депортиране.