— Това са тежки обвинения.
— Най-меко казано.
— А сега мога ли аз да бъда откровен с вас? — попита съдията.
Ем Пи кимна и съдия Уилис заизлива върху него натрупания в продължение на едно денонощие гняв.
— Доколкото вие поискахте това дело, от вас се очаква да свършите нещо повече, отколкото да седите и да си рисувате в бележника, господин Джоунс. Американската съдебна система е така замислена, че да дава възможност на защитата да брани разгорещено интересите на ответника. Вие сте длъжен от време на време да възразявате на изказвания, които са спорни по своята същност, както и да подлагате на кръстосан разпит свидетели и да атакувате онези моменти от показанията им, които според вас са лесно оборими или неподкрепени с доказателства. Аз съм смаян от вашето поведение. Намирам го за крайно безотговорно и, честно казано, абсолютно некомпетентно.
— Извинявам се. Обещавам занапред да бъда по-ангажиран.
— Убеден съм, че и клиентът ви ще оцени това.
После съдията се обърна към Колдуел, който с мъка сподавяше усмивката си. Ах, как му се искаше да се разсмее с глас! Шефовете му го бяха предупредили, че Ем Пи Джоунс е силен и хитър опонент, способен на всякакви изненади. В края на краищата не беше ли той човекът, изхвърлил завинаги Ким Париш от играта! „Хей, а кой е сега по-силният?“ — изкушаваше се да извика страшилището на мексиканските имигранти. Идваше му да завре лицето си на два пръста от физиономията на Ем Пи Джоунс и да му се изсмее в очите.
— Господин Колдуел, имате ли още свидетели?
Имаше още трима, запланувани за същия ден следобед. Какво пък, можеше да ги освободи и тримата. След катастрофалните вреди, които бе причинил на ответника — при това без каквото и да било възражение от страна на адвоката му, — защо бе нужно да го унижава допълнително? Пък и въпросните свидетели просто щяха да потвърдят вече казаното, да циментират и без това железния доказателствен материал. Съдията вече бе готов да отсъди в негова полза.
— Само един. Но това може и да почака до утре.
— В такъв случай, ако не възразявате, господа, закривам заседанието до девет утре сутринта.
Негова светлост хвърли един последен поглед на Ем Пи Джоунс. В очите му се четеше всичко друго, но не и съчувствие.
— Съветвам ви тази вечер да поразмислите малко. Вие поискахте това дело. Ако утре не видя по-енергична защита от ваша страна на интересите на клиента ви, ще ви подведа под отговорност за неуважение на съда.
В мига, когато съдията закри заседанието и страничната врата се затвори зад гърба му, в залата настана хаос. Като спринтьор след пистолетен изстрел Колдуел хукна към изхода. Притича през широките коридори, разтвори със замах вратите към парадното стълбище и полетя надолу, като за малко не се препъна в бързината.
Три дузини снимачни екипи с камери и микрофони незабавно се скупчиха около него. Той приглади с длан косата си, произведе най-мъжествената си и същевременно чаровна усмивка и се обърна към обективите.
— Дами и господа, аз съм Джейсън Колдуел, прокурорът по делото. Сигурен съм, че имате много въпроси към мен. Моля да ги задавате един по един и да не прекъсвате отговорите ми.
Точно когато Колдуел приключваше своето драматично встъпление, вратите зад гърба му се разтвориха с трясък и на стълбите се появи Тромбъл. Без дори да поглежда към него, Колдуел продължи мазно:
— Убеден съм, всички познавате нашия любим директор на ФБР. Той активно ми съдейства при воденето на това дело. Разбира се, ползата от съдействието му е доста ограничена, но човекът прави каквото може. За което му изказвам благодарност. Ако още не сте чули, утре сутринта смятам най-напред да призова него като свидетел.
Тромбъл изпита желание да го цапардоса с юмрук в мазната физиономия. После да го стисне за гърлото и бавно да го удуши. Вместо това той се усмихна, вдигна ръка за поздрав към камерите, после изтича по стълбите към чакащата го лимузина, като подвикна през рамо:
— Съжалявам, нямам време за интервюта!
Колдуел остана още два часа на стълбите. Дори най-глупавите въпроси получиха неговия отговор, дори най-незначителният репортер бе удостоен с лъчезарната му усмивка. Той мъжествено понесе медийния интерес и сигурно щеше да стои още, ако репортерите не се бяха сетили, че имат срокове, и не се бяха разпръснали в падащата вашингтонска вечер.