32
Викаха му Царският апартамент. С огромната си площ от петстотин квадратни метра, облицован с мрамор и тиково дърво, мебелиран с редки антики и натъпкан до тавана с всевъзможни предмети на лукса, апартаментът имаше две отделни, напълно обзаведени бани, всяка достатъчно обширна, за да побере цял ескадрон потни хусари заедно с конете. Една от стените беше във витринни прозорци от пода до тавана, от които се откриваше величествена гледка към Москва река и блесналите светлини на огромния град.
Пищната вечеря бе приготвена от международно известен готвач и поднесена от трима келнери, които кръжаха сервилно около масата, готови да нарежат месото и едва ли не да хранят с лъжичка в устата разглезените клиенти, които вечеряха със златни прибори в чинии от най-фин порцелан. След всяка глътка вино високите кристални чаши се допълваха сякаш от само себе си.
Към десет вечерта началникът на канцеларията на Елцин и неговата любовница, сити и доволни, с леко замаяни глави от изпитото вино и шампанско, бяха готови да поемат към гигантското легло с пухени възглавници в средата на огромната спалня. Началникът на канцеларията раздаде царски бакшиши на келнерите и ги отпрати.
С чашка шери в ръка, Татяна бе застанала до прозореца и гледаше с копнеж към звездното небе.
— Каква великолепна идея! — възкликна тя.
— Нали?
— Това е най-романтичното нещо, което сме правили досега.
— Какво мога да кажа освен: обичам те!
— И аз те обичам.
— Наистина ли?
— Разбира се. И няма да се уморя да го казвам: обичам те, обичам те, обичам те!
Той я погледна в упор иззад масата.
— Ще се омъжиш ли за мен?
— Ах, как бих искала!
— Сигурна ли си?
— Да! Само че… не сега, разбира се.
— Защо не сега?
— Ти си нужен на Елцин. Нужен си на страната. Не искам да те отвличам от така важната ти работа.
— Ще се справя. И без това се виждаме всеки ден в офиса.
Двамата вече толкова пъти бяха водили същия разговор с на практика същите думи, че звучеше изтъркано. Тя хвърли бърз, изпълнен с любов и нега поглед на своя Ромео.
— Само дето не съм сигурна дали аз ще се справя. Това вече сме го говорили. Ако не си забелязал, аз също работя, миличък. И на мен времето все не ми стига.
Той се подпря с лакти на масата и попита:
— Сигурна ли си, че няма друг?
— Абсолютно! — сопна се тя. После премина към обичайната си защитна тактика: нацупи се. — Държиш се като влюбен глупак.
Той бръкна в джоба си, извади някаква снимка и небрежно я хвърли на масата.
— Познаваш ли тоя мъж?
Татяна погледна снимката и дори не трепна. Само присви леко очи.
— Не.
— Я погледни пак. Сигурна ли си, че не го познаваш?
Тя вдигна снимката.
— Кой е тоя? Изглежда доста симпатичен…
— Никой. Просто си помислих, че може да го познаваш отнякъде. До вчера беше голмайстор в националния футболен отбор.
— Беше?
Началникът на канцеларията се заигра с малка виличка на масата пред себе си.
— Именно, беше. Чувам, че му се е случило ужасно нещастие. Сблъскал се с друг играч на терена и си счупил крака. Всъщност и двата. Колената му са натрошени, със скъсани сухожилия, надробени кости. А на всичко отгоре, като паднал, някой се спънал в него и с бутоните на обувките си му разбил носа. Едното му ухо също липсвало. Горкичкият! Такъв жесток спорт! Явно, че с футболната му кариера е свършено.
Пръстите на Татяна стиснаха силно снимката.
Шефът й продължи дружелюбно:
— Рекох си, че може да го познаваш или поне да се сетиш кой е.
— Не съм футболна фенка. Откъде да го познавам?
— Оказа се, че сте били съученици, първо в отделенията, после в гимназията. От един град сте. И сте връстници.
— Как се казва?
— Саша Каменев.
— Смътно си спомням името… — Тя се замисли дълбоко, после си даде вид, че внезапно се досеща: — Ами да, струва ми се, че го помня! Пъпчив дребосък, ама я виж колко се е променил! Бяхме млади тогава…
Шефът й отпи голяма глътка от шерито и прехапа устни.
— Какво ще кажеш да послушаме музика, скъпа, преди да се оттеглим в леглото?
— Нещо по-романтично ще ми дойде добре. — Татяна внимателно поднесе чашата към устните си, като се опитваше да не повърне. Горкият Саша! Тя се загледа навън към светлините на града, като се насилваше да не мисли как ли изглежда любимият й с разбит нос и откъснато ухо. Но ужасният образ не напускаше съзнанието й.
Шефът й пристъпи към сложната стереоуредба, стисна зъби, натисна копчето на касетния дек и зачака да почне романтичната музика.