На цялата улица имаше едно-единствено кафене — тясна, вмирисана дупка, стопанисвана от трътлеста, спаружена бабичка с изпадали зъби. Изведнъж сякаш от небето й се изсипа клиентела — някакви навъсени, съмнителни типове, които поръчваха кафе денем и нощем. Бабичката бързо сключи сделка с една долнопробна закусвалня през три преки — изкупуваше цялото им меню, състоящо се главно от борш и сандвичи, утрояваше цената и за кратко време реализира огромни печалби. Към момента тя, кажи-речи, единствена виждаше някаква полза от обявената за главата на Ники награда и скришом се молеше на Господ да му даде още няколко седмици живот.
Късно във вторник вечер още една кола се присъедини към стълпотворението — огромен, лъскав черен мерцедес, който се плъзна тихо до бордюра и остана няколко часа на място с работещ двигател. Присъствието на непознатия моментално бе регистрирано от поне дузина изгладнели акули, които от няколко дни кръжаха около плячката — голямата награда за главата на Ники Козирев.
През цялата нощ черната лимузина не се отдели от бордюра. В четири сутринта от нея излязоха четирима мъже, протегнаха се и се огледаха. Бяха с костюми — крайно неподходящо облекло за квартала и сцените, които предстоеше да се разиграят в него.
Миг по-късно още един, пети мъж слезе от колата и се присъедини към първите четирима. Нисък и дебел, мъжът беше облечен в тъмносин блейзер със златни копчета, които проблясваха на лунната светлина. Той също се протегна, колкото да раздвижи изтръпналите си крака, после с тромава стъпка се отправи към кафенето. Четиримата го последваха на почтителна дистанция, от което шефът ясно изпъкваше на всеобщия фон като кит сред рояк дребни рибки.
Сергей Голицин избягваше да се движи сред простолюдието. По тази причина нямаше как да знае, че негови снимки с цифрата милион и половина долара, изрисувана на задника му, циркулираха из подземния свят на Москва. Впоследствие съдебният лекар щеше сериозно да се затрудни при идентифициране на куршума, непосредствено причинил смъртта на Голицин, измежду стотината, които почти едновременно се бяха забили в тялото му при внезапно изсипалата се градушка от олово. Петте, пронизали сърцето му, биха били сред по-убедителните кандидати, ако не бяха десетте, надробили черепа.
Въпросните десет куршума обаче се оказаха изстреляни от шест различни дула, под различни ъгли и от различно разстояние. За жалост мозъкът беше смлян по такъв начин, че беше невъзможно да се определи кой куршум е попаднал пръв в него, а още по-малко — кой е причинил най-тежките увреждания. Всъщност в черепната кутия мозък почти нямаше. Каквото беше останало, трябваше да се изстъргва от цимента.
Спорът се реши след цели три дни, през които съдебният лекар бе бомбардиран с настойчиви молби и едва прикрити заплахи и накрая подкупен от един от стрелците с половината от наградната сума — седемстотин и петдесет хиляди долара, — за да присъди нему първото място.
До този момент никой не му бе предлагал повече от една трета.
При тази щедра оферта и последните съмнения в съзнанието на специалиста се разпръснаха, отстъпвайки място на непоколебима увереност.
На третия ден, откакто се бе барикадирал в своя импровизиран бункер, волята на Ники Козирев се сломи. Два дни и три нощи бе седял в непрогледен мрак, с пистолет в скута, броейки часовете, питайки се кога ще свърши всичко. Три денонощия в очакване на неизбежното. От време на време собствените му бодигардове организираха по някой все по-вял опит да превземат убежището му. Той ги чуваше през вратата как си дават кураж един на друг, нашмъркани до козирката с водка, надрусани с дрога, но малкото им смелост се беше изпарила.
В началото на второто денонощие бяха предприели нескопосана атака — с голи тела срещу яката, подсилена с метални шини дървена врата, но тази глупост им струва скъпо. Ники изпразни пистолета си през дъските и с блажено задоволство се заслуша в писъците и ревовете от другата страна.
По-късно същата нощ направиха повторен опит — този път по-хитър, или поне не толкова ахмашки като първия. Някакъв идиот допълзя до вратата, прикрепи ръчна граната към дъските, дръпна халката и избяга, за да се спаси от взрива. Ники бе изумен и сериозно потиснат от глупостта на собствената си охрана. Само като си помислеше, че на тези кретени бе поверил живота си! Истинско чудо беше, че след толкова години бе оцелял. За него беше детинска игра да предвиди всичките им ходове. Всеки предмет в стаята — мебелите, матракът, килимите — всичко бе струпано при вратата на висока купчина, която пое взрива и осколките. Когато онези се появиха край дупката, Ники отново изпразни пистолета си в тях сред хор от писъци и ревове и ги изпрати със зловещ смях, докато бягаха презглава към скривалището си.