Тромбъл се престори, че не е забелязал реакцията на Уилис или че не е схванал обидата, макар злорадата му усмивчица да го издаде.
— Според мен би било невъобразим гаф Коневич да бъде освободен, преди да се реши въпросът със статута му на имигрант. Само на глупак би хрумнало такова нещо.
Погледът на Уилис се премести от Тромбъл към Ем Пи Джоунс. Съдията упражни цялото си телепатично умение, за да внуши на адвоката да скочи от мястото си и да нададе гневен протест. За Бога, момче, дай му да се разбере! И въпросът, и отговорът плачеха за възражение. Самият той, Уилис, искаше това възражение; така го сърбяха ръцете да шамароса Тромбъл пред препълнената съдебна зала, че за малко сам не извика „Възразявам!“
Джоунс си седеше на мястото, леко объркан, и слушаше с безизразно изражение на лицето. Поне този път не рисуваше идиотските си фигурки в бележника. Само дето не каза гък. Дори не повдигна вежди и не направи гримаса.
— Свидетелят е ваш — обяви Колдуел и с танцова стъпка си седна на мястото.
Съдията Уилис не отделяше поглед от Ем Пи. Със стиснати зъби и тон, изразяващ неодобрение и съжаление, той процеди:
— Допускам, че за да пестим време, господин Джоунс няма въпроси към свидетеля?
Много бавно, подпирайки се на лакти, Ем Пи Джоунс се надигна от мястото си.
— Всъщност, ваша светлост, имам един-два въпроса.
— Я виж ти! — Съдията имаше толкова изумен вид, че за момент не се сети какво да каже. — Ами задайте си ги тогава!
Ем Пи не се помръдна от масата си. Той погледна косо надолу към Алекс, който вдигна рамене, сякаш казваше: Е, какво пък, защо не?
— Господин Тромбъл — започна Ем Пи, като нарочно пропусна официалната му титла. — Вашето присъствие днес показва, че придавате особено голямо значение на това дело, така ли е?
Тромбъл се ухили.
— Повече, отколкото на някои дела, и по-малко, отколкото на други — отговори уклончиво той.
— Като директор на ФБР, на колко други дела сте давали свидетелски показания?
Няколко секунди Тромбъл потриваше с пръст долната си устна, сякаш въпросът изискваше сериозно напрягане на мисълта.
— Като че ли на нито едно.
— Като че ли?
— Е, добре, на нито едно.
— С какво това дело привлече вниманието ви?
— Не си спомням точно.
— Не си спомняте? Аз пък си рекох, че като директор на ФБР и така нататък, сте интелигентен човек. Не си спомняте нищо, така ли?
— Това може да ви изненада, но през ФБР всяка година минават безброй съдебни дела. Никой не очаква от мен да помня всяка подробност.
— Спомняте ли си да сте провеждали разговори с представители на руските власти относно Алекс Коневич?
Тромбъл се почеса по главата.
— Не си спомням точно.
— Може и неточно, ако така предпочитате.
— Не си спомням да съм провеждал такива разговори.
— Можем ли в такъв случай да допуснем, че сте провеждали такива разговори, а после сте ги забравили?
— Не, не можете.
— Още веднъж, господин Тромбъл: обсъждали ли сте, или не сте обсъждали случая „Коневич“ с руските власти?
— Не. Ако е станало дума, то е било само мимоходом.
Ем Пи вдигна лист хартия от масата пред себе си и се престори, че чете. След това с дразнещ тон, който намекваше, че знае всичко, попита:
— Онзи руски полковник и шефът на прокурорския екип, как се озоваха тук?
Това беше стар адвокатски трик, предназначен да смути и обърка свидетеля. Сам бивш съдия, при това наблюдателен, Тромбъл го бе виждал безброй пъти. Той го отигра невъзмутимо — облегна се назад и отговори:
— Руснаците проявяват силен интерес към това дело. Техните представители бяха изпратени, за да ни окажат съдействие в подготовката за екстрадирането му.
— Екстрадиране? Та ние имаме ли такъв договор с Русия?
— Не. Извинявам се… грешка на езика.
— Искате да кажете, че езикът ви изрече това, което мислите?
Колдуел изобщо не споделяше въздържаността на Ем Пи относно възраженията. Той скочи от стола си и изрева:
— Възразявам!
— Възражението се приема — обяви съдията.
Ем Пи се обърна отново към свидетелската скамейка и поклати глава.