— Мафията, значи — каза замислено Алекс, който се отвращаваше дори само при произнасянето на тази грозна дума. — Те не са ли организирани в нещо като семейства или банди? Допускам, че мафията не е някаква хомогенна тълпа, нали?
— Точно така, прав сте — потвърди кльощавият, който явно се чувстваше в свои води. — Само допреди две години можехме да кажем със сигурност коя групировка стои зад всичко това, кой е главатар на групировката, какви са съставът и организационната структура на отделните банди, до последния редови поръчков убиец. Ала в днешно време групировките станаха толкова много…
Той замълча и огледа внимателно посърналите им лица.
— Дори ония, които познаваме от отдавна, се умножават, сливат и разделят толкова бързо, че им загубихме сметката. Те са по-силни от нас, по-многочислени, по-добре въоръжени и, честно казано, по-умни.
— Можете ли да ни защитите от тях? — попита притеснено един от директорите на фирмата, явно от името на всички.
Уместен въпрос. Двамата милиционери се спогледаха многозначително. Когато отново се обърнаха към Алекс и хората му, на лицата им бе изписана уплаха. Дебелият се покашля нервно, преди да отговори:
— Във всеки случай можем да опитаме. Като начало да зачислим повече хора за разследване на случая, да разпитаме местните информатори, да поставим униформена охрана пред офисите ви и други такива неща. Ние обаче не сме в охранителния бизнес, пък и, честно казано, вие имате прекалено много служители, за да можем да ги пазим всичките. — Той завъртя очи нагоре и въздъхна дълбоко. — Шестима убити.
Преди присъстващите да бяха навлезли обратно в темата, кльощавият погледна Алекс и попита:
— А получавали ли сте някакви заплахи? Убийците опитаха ли се да влязат във връзка с вас?
— Не, нито дума.
Явно това бе пореден лош знак, защото и двамата милиционери се намръщиха едновременно. Сякаш по заучен сценарий дебелият поклати глава, изсумтя мрачно и каза:
— Това не е добре. Обикновено предупреждават. Искаме от теб това или ще ти се случи еди-какво си.
— Понякога прибягват до китайското мъчение с капката — подхвърли кльощавият, колкото да покаже познанията си по темата. — Друг път удрят грубо, с ковашкия чук, и ако трябва да бъда откровен, в нашия случай всички признаци сочат в тази посока. Тези хора са професионалисти. Те избират кога и как да направят първия ход.
Ако целта им бе да сплашат Алекс и служителите му, можеше да се каже, че дотук успяваха. Няколко от присъстващите блъснаха нервно столовете си назад; един-двама мениджъри изохкаха на глас.
След кратка пауза, през която в стаята се възцари пълна тишина, дебелият каза:
— Ето какви закономерности откриваме до момента. Първо, тези хора познават служителите ви по име и физиономия, знаят къде живеят, знаят личните им навици и особености. Няма нужда да ви обяснявам какво значи това. Фирмата ви от доста време е под наблюдение, много е вероятно да са получили и помощ отвътре. Кой знае колко от хората ви получават заплатите си от две места или пък колко и кои ще бъдат следващите жертви? Второ, в самото разнообразие от използвани методи за убийство също се крие послание: те могат да се доберат до всеки един от вас както и когато си искат, където и да се намирате, каквото и да правите в момента.
Двамата следователи продължаваха да подхвърлят теории и хипотези, сякаш не забелязваха ужаса, обхванал присъстващите. Алекс и подчинените му си разменяха смразяващи погледи, докато накрая Алекс вдигна безпомощно рамене, извърна стола си и се втренчи в бялата стена. Омразата в стаята нямаше нужда да се изказва с думи — тя бе толкова концентрирана, че можеше да се реже с нож. Алекс си имаше своята лична охрана: шестима яки бодигардове, частна резиденция с най-добрата охранителна система, която можеше да се купи с пари, брониран мерцедес, а и самият му начин на живот не го принуждаваше да ходи по улицата и да се смесва с тълпите.
Докато четиримата членове на управителния съвет, седнали около масата, както и всички останали мениджъри и служители на „Коневич и сие“ бяха лесни мишени. Беззащитни жертви, готови за заколение.
Пък и тия ченгета бяха напълно прави. По-малко от година след разпадането на Съветския съюз, Москва тънеше в хаос. Бруталните убийства бяха станали ежедневие, военнослужещи продаваха личното си оръжие и патрони по ъглите срещу жалки грошове, безработицата бе стигнала невиждани размери. Вследствие на нескопосаната приватизация цените растяха главоломно, а услугите в публичния сектор, които и при социализма не бяха на кой знае какво равнище, се влошиха още повече, докато съвсем изчезнаха. Настана дълга, свирепа зима на недоимък и страдания. Стотици хиляди московчани не можеха да си позволят нафта и мазут за отопление на домовете си, да си купят прилична храна и дрехи и ставаха по неволя престъпници, за да свързват двата края.