— Лъже! — изсъска Владимир на Катя.
— А, лъжа, значи? — сопна се Алекс, макар че наистина лъжеше. После се обърна към мазния адвокат, който, скрит в ъгъла, наблюдаваше боязливо сцената, и го запита: — Ти чувал ли си някога за търговска сделка без гаранция?
Човекът се намръщи, почеса се без нужда по брадичката и си придаде замислен вид. Имаше дребно, сбръчкано, вечно навъсено лице, което му придаваше вид на мопс, страдащ от хемороиди. Освен това явно нищичко не разбираше от тази материя. При социализма бе работил като служебен защитник по углавни дела, където единственото, което се искаше от него, бе по никакъв начин да не възпрепятства с думи и действие работата на обвинението и съда, докато клиентът му по възможно най-бързия начин бъдеше експедиран по етапния ред към съответния трудов лагер. В последно време обаче големите пари бяха в търговското право, така че той своевременно бе сменил табелката пред кантората си и се опитваше да намаже нещо в суматохата. В Москва и без това всичко беше прогнило и разкапано от горе до долу, а този дребен мошеник имаше безпогрешен усет кой да бъде подкупен и кой сплашен, за да вървят нещата.
С въпроса си мъжът на леглото току-що бе ударил на кухо. Мълчанието ставаше неловко.
Аз може нищо да не разбирам от договори, но затова пък имам силен инстинкт за самосъхранение, каза си накрая той. Ако сега заявеше: не, този човек ви лъже, а после излезеше, че е казвал истината, спукана му беше работата. Господарите му щяха да загубят стотици милиони долари, за което естествено щяха него да държат отговорен. Току-що в продължение на близо час той бе слушал от удобното си укритие писъците на Алекс и изведнъж усети ледени тръпки по тялото си, като си представи какво ще се случи с него, ако си навлече гнева им.
Ала ако Алекс казваше истината и той го потвърдеше, после нямаше за какво да обвинят него.
Накрая той взе мъдрото решение и с нетърпящ възражение тон каза:
— Не, никога. Както казва и той, при такива договори е обичайна практика да се включва клауза за гаранция.
— Това ли е специалната клауза, която имаше предвид? — попита Катя.
— Да. След четирийсет минути всичко, което притежавам, ще бъде собственост на Юджин и на групата инвеститори от Ню Йорк.
Адвокатът пристъпи към леглото и се наведе над Алекс.
— Но има начин да се избегне задействането на тази клауза, нали така?
— Щях да съм кръгъл идиот, ако не се бях сетил да си оставя вратичка.
— Браво! А сега ми разкажи по-подробно — заповяда адвокатът, който не можеше да се нарадва, че е дошъл и неговият миг.
— Свържете ме с работодателя си. Ще обясня на него.
— Дума да не става! — обади се Владимир, като с крива усмивка потърка ножа по шията на Елена.
— Хубаво, тогава правете, каквото знаете — отвърна Алекс, който с усилие на волята си придаваше безразличен вид въпреки ужаса, сковал душата му. Досега той бе водил десетки търговски преговори, тежки психологически двубои, от които зависеха десетки милиони долари. Неизбежно в такива случаи се стигаше до блъфиране, а Алекс нямаше равен на себе си в изкуството на блъфа. Този път обаче, напомни си той, на карта бяха заложени не пари, а човешки живот, неговият и на Елена. Преглътна тежко, насили се да разтегне уста в крива усмивка и каза на Владимир: — След четирийсет минути всичко отива по дяволите. Това са нюйоркчаните. Алчни копелета. Ако сложат ръка на имуществото ми, може да ме биете и изтезавате колкото си щете, но нищичко не можете да измъкнете от тях.
— Защо пък да не отидем право в хотела и не го гръмнем тоя Юджин? — предложи Владимир, който очевидно не знаеше по-ефикасен начин за решаване на проблеми.
— Това би било глупост. С нищо няма да си помогнете — каза Алекс. — Всеки от съдружниците в Ню Йорк притежава копие от договора. Нещо повече, те само ще се зарадват. Един убит означава един дял по-малко.
Владимир кимна. Имаше логика.
— Освен това — продължи Алекс, сякаш току-що се бе сетил за някакъв маловажен детайл, който все пак искаше да сподели с тях ей така, от любезност, — след като подпиша договора с Юджин, още триста милиона долара ще бъдат преведени в инвестиционната ми банка.
— Какво? — попита Катя, внезапно заинтригувана.
— Чу какво казах. Когато подпиша договора, Юджин и неговите инвеститори ще преведат незабавно събраните помежду им пари в моята инвестиционна банка. Това са триста милиона. Сериозна сума.
Владимир облиза устни и погледна Катя. И двамата с мъка успяваха да запазят хладнокръвие и да си дават вид, че все още владеят положението. Истината беше, че се бяха озовали в ситуация, която далеч надхвърляше възможностите им. Ако се обадеха на Голицин за указания, той щеше да получи апоплектичен припадък. Но ако пък не му се обадеха и поради това всички фирми и цялото имущество на Коневич се изплъзнеха от ръцете им, да не говорим за онези триста милиона в брой, които се бяха появили изневиделица, тогава… И двамата не смееха да си помислят какво ще им се случи. Знаеха само едно — щеше да бъде бавно и много, много болезнено.