— И още нещо: трябва пътните ни чанти да са с нас — добави Алекс, докато с мъка връзваше вратовръзката със здравата си ръка.
Владимир ритна гневно рамката на леглото.
— Това няма да стане! — излая той.
— Помисли малко! Юджин знае, че не сме се настанили в хотела. Предполагам, искаш да свършим работата добре. За целта трябва да имаме вид, сякаш току-що пристигаме.
— Ти май за голям хитрец се мислиш! — отвърна Владимир с гадна усмивчица, като размаха пред очите му две малки червени книжки. — Хубаво, вземете си чантите. Паспортите и портфейлите ви са у мен. Дори да избягате, няма как да напуснете Унгария. Ще ви открия в миша дупка и втори шанс няма да има.
— Виж, и аз искам да свършим тази работа поне толкова, колкото и ти — увери го Алекс. — Може би дори повече от теб. Пък и триста милиона долара са си сериозни пари — напомни му той, сякаш Владимир беше забравил.
— Ще минем и без тях — обади се Катя, като се опитваше да си придава безгрижен вид, което никак не й се удаваше. — Но преди да те пуснем да стъпиш в тоя ресторант, трябва да ни направиш една малка услуга.
— А, така ли?
— Да, така. Първо ще подпишеш писмото, с което се отказваш от вещните си права, както и договора, с който прехвърляш безвъзмездно фирмите и имотите си на новия им законен собственик.
Самонадеяността на Алекс изведнъж се стопи. Изглеждаше разбит.
— Ами ако откажа? — попита с треперещ глас той.
— Твое право — отвърна Катя. Тя погледна Владимир. — Брой до пет. — Кимна към Елена. — След това я убий.
— Едно… Две…
Преди да бе казал три, адвокатът навря свитък документи под носа на Алекс и услужливо му посочи с пръст къде да подпише.
6
Черният мерцедес, следван плътно от два еднакви форда под наем, спря пред главния вход на хотел „Аквинкум“. От по-близкия форд излязоха двама едри мъже, минаха с бърза крачка през входа, прекосиха обширното фоайе и се насочиха право към ресторант „Апиций“, който се намираше на партера.
С демонстративна грубост те изблъскаха встрани любезния салонен управител, който се бе впуснал да ги посрещне, заеха най-близката до изхода маса, извадиха по един пистолет, поставиха го в скута си, завит със салфетка, излаяха на преминаващата наблизо келнерка да им донесе по една чиния гулаш и зачакаха.
След три минути от предната седалка на мерцедеса слезе Катя, огледа се и даде знак на Алекс и Елена да я последват. Първа от задната врата се появи Елена, после Алекс, който с мъчително куцукане се качи на тротоара, преметна двете кожени чанти през здравото си рамо и зачака. Накрая слезе Владимир, протегна се и небрежно затъкна в колана на панталона си пистолета, който бе държал опрян в главата на Елена.
Задаваше се буря — черни облаци се скупчваха на небето. В редица по един — Катя водеше групата, Алекс и Елена крачеха по средата, а Владимир ги следваше най-отзад — влязоха в хотела, прекосиха фоайето и тръгнаха към тузарския ресторант.
Катя влезе първа и троснато изкомандва салонния управител да осигури маса за четирима точно в центъра на ресторанта, и то по-живо, ако обича. Няма проблем, отвърна той. Унгарците обичат да си поспиват сутрин, вечерят късно и се заливат до среднощ, затова клиентелата в този ранен час беше съвсем рехава — най-вече чужденци от хотела, които не познаваха местните обичаи.
Салонният управител отведе Катя до масата й и я настани да седне. Миг по-късно в ресторанта влязоха Алекс и Елена. Алекс се огледа и на крайната маса вдясно, до големия витринен прозорец, забеляза Юджин, който си убиваше времето, гледайки разсеяно пешеходците по улицата. Хвана Елена за ръката и двамата бавно прекосиха салона. С всяка крачка непоносима болка пронизваше гръдния му кош и се разпространяваше до най-отдалечения нерв на тялото му. Той пристъпваше едва-едва, тътрузейки крака като старец.
Останал за пръв път насаме с Елена, Алекс незабелязано й прошепна:
— Тези хора при всички случаи ще ни убият.
— Знам — отвърна тя. — Вината не е твоя.
Алекс определено се чувстваше виновен за случилото се, но сега не бе моментът да обсъждат това. Дали всичко бе станало случайно, по непредпазливост, или защото така им бе писано, за тях вече нямаше никакво значение. Не губи време, каза си той, мисли бързо! Стисна я за ръката и прошепна:
— Сега е единственият ни шанс. Друг няма да има. Трябва да го използваме!
— Имаш ли план? — попита тихо тя.
— В момента го обмислям. — Той направи усилие да й се усмихне окуражаващо, но не се получи. — Ако ти измислиш нещо, кажи ми. — Тя стисна ръката му в отговор, но не каза нищо.
Юджин ги забеляза веднага и скочи на крака. Когато видя най-разнообразните синини, подутини и охлузвания по лицето на Алекс заедно със силното му накуцване, чертите му се изкривиха в загрижена гримаса.