— Алекс, погледни ме! Това съм аз, Юджин Даниълс!
Алекс се наведе напред и го огледа отблизо.
— Да, несъмнено си ти.
— Колко сделки имаме сключени досега? Пет? Шест?
— Четири.
— Добре, нека са четири. Измамил ли съм те някога с нещо? Казвам ти, уверявам те: нито една дума не е прибавена или извадена от договора, откакто ти го изпратих по факса. — Той изгледа Алекс, в погледа му се четеше недоумение. — Хартията е същата, всичко е същото, до последната запетая. Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти, разбира се.
— Е, добре. Значи въпросът е уреден.
Кратка пауза.
— А ти, Юджин, вярваш ли ми?
— Ами след като съм тук…
— Чудесно. Хайде тогава да скъсаме тия договори. Само си губим времето. Какво значи някаква си хартия между приятели? Дай да си стиснем ръцете и да си разменим на доверие няколкостотин милиона.
Юджин наведе глава, сразен.
— Е, добре де, добре. Ще се опитам. Но имай предвид, че тези хора са мръсни копелета.
— И тъкмо сега им текат слюнките за най-лесните десет милиона долара, които се надяват да приберат през живота си. Твоите десет милиона, Юджин.
— Но ако, както казваш, приложа клаузата за форсмажорни обстоятелства, те няма да получат нищо, нали така? — рече Юджин, сякаш на себе си. — Точно така! — отговори си сам той. — Нито цент.
Намръщените черти на лицето му бавно се отпуснаха, на устните му заигра лека усмивка. В течение на седмици и месеци тези хора го бяха притискали и изнудвали, извивали бяха ръцете му, бяха го карали да им се моли и унижава, препирали се бяха с него за нелепи и маловажни подробности по договора, бяха му опротивели до смърт с бездънната си алчност и дърварските си маниери. На всичко отгоре сега го държаха заложник с десет милиона долара негови пари. И изведнъж му се удаваше шанс да измъкне чергата изпод краката им, да им се изсмее в лицето. Какъв майтап!
— Точно така! — каза Алекс, сякаш прочел мислите му. — Единствените, които ще намажат, ако тази сделка се провали, са адвокатите и счетоводителите, помагали при съставянето на договора.
Юджин не беше точно пиян, но бе погълнал достатъчно количество гъста, силна немска бира, за да притъпи сетивата и остротата на мисълта си. Въпреки това Алекс бе прав — във всяка негова дума имаше желязна логика.
След всичко, което му бяха причинили през последните месеци онези акули в Ню Йорк, ако откажеха да му отпуснат още трийсет минути, той щеше да им тегли такава тлъста майна, че свят да им се завие. Щеше да им каже да си бръкнат в задниците.
— Моля те, обади им се! — настоя Алекс с внезапно омекнал, някак извинителен тон. Той погледна крадешком през лявото си рамо към Владимир и Катя, които не отделяха очи от него. Ако сега видеха Юджин да чука по клавишите на мобилния си телефон, можеше да стане напечено. Алекс постави ръка върху лакътя на Елена и се усмихна любезно на Юджин. — Извини ме, ако обичаш. При всичките тези бъркотии днес, не ми остана време да отида до тоалетната…
Без да дочака отговор, той се надигна от мястото си, като остави Елена да прави компания на Юджин, чиито дебели, месести пръсти вече набираха номера. Човекът нямаше търпение — това бе звездният миг в живота му.
Алекс се приближи до масата, където седяха Катя и Владимир. И двамата го гледаха намръщено, като си придаваха особено свиреп вид. Напълно излишно усилие — тези двамата и клоунски костюми да облечеха, и шапчици със звънчета да си сложеха на главите, пак биха изглеждали заплашително. Алекс улови погледа на Владимир и го повика с пръст.
Катя беше определено по-умната от двамата и Алекс предпочиташе да я избягва. Докато Владимир бе свикнал да мисли с юмруците си и беше по-лесен за надхитряване. Не лесен, но по-лесен от Катя.
Владимир бе видял как дебелият американец изважда мобилен телефон и набира някакъв номер и тъкмо в този момент — виж ти! — Алекс бе станал от масата. При това бе тръгнал право към него! Той се обърна за помощ към Катя, която вдигна рамене: оправяй се. Тоя богат хлапак белята ли си търсеше?! Къде си въобразяваше, че отива? Владимир бързо се оттласна с лакти от масата, изправи се на крака, постави ръка върху дръжката на пистолета, затъкнат отзад в колана му, и последва Алекс.
Двамата наемни убийци до изхода тъкмо бяха вдигнали пистолетите от скута си, когато забелязаха, че Владимир тръгва след Алекс, и решиха да изчакат развитието на ситуацията.
Алекс им кимна приятелски, когато мина покрай масата им, после излезе навън, в централното фоайе на хотела и се спря до една от импозантните колони, където го настигна Владимир. Подобно на ресторанта, и фоайето беше почти празно; за Алекс бе детинска игра да разпознае хората на Владимир — две яки горили, които се бяха изтегнали на фотьойлите в близост до изхода, пушеха цигара след цигара и хвърляха кръвнишки погледи на всички преминаващи. Зад витрината се виждаха още двама, застанали под изящния уличен фенер, с характерните си черни джинси и черни кожени якета.