Той погледна през рамо и видя двамата бандити до изхода — тъпи мутри с празни погледи, обвити в гъст облак тютюнев дим. После за един кратък миг погледите им с Владимир се срещнаха. Какъв глупав въпрос, каза си той. Разбира се, че онези щяха да ги убият и окото им нямаше да мигне. Щяха да застрелят него и Елена, вероятно и Юджин, а също и келнерите, и останалите клиенти, накрая и портиера и да си тръгнат, сякаш нищо не е било.
Щеше да стане кървава баня. И за всичко това щеше да е виновен той, Алекс.
Вече бе подписал документите за прехвърляне на фирмите и цялото си имущество — изтръгнати със сила подписи, които, ако останеше жив, нямаше да имат никаква правна сила. В момента, когато стъпеше на руска земя, щеше да наеме най-добрите адвокати, които можеха да се купят с пари, и да анулира всичко, след което щеше да използва несметното си богатство, за да издири и накаже и последния от тези мръсници, които се бяха набъркали в живота му.
Разбира се, те също знаеха това. Както знаеха и единствения начин да не допуснат то да се случи.
И ако цената на предотвратяването му бе едно зрелищно клане в сърцето на този изискан и спокоен град, толкова по-добре — това само щеше да покаже на следващия нарочен от тях милионер, че са сериозни хора, които не допускат думата им да става на две.
7
До изтичането на дадения от Владимир срок оставаха осем минути, а Юджин шумно допиваше уж третата си бира — която, ако се съдеше по фъфленето и заваления му говор, бе по-вероятно осма или девета, — когато Алекс окончателно се спря на план за действие с някакъв, макар и минимален, шанс за успех. Преди това той бе измислил, предъвкал и отхвърлил поне десетина алтернативни възможности, от опасно сложни до абсурдно прости — като например да скочи внезапно от мястото си и да закрещи: „Пожар!“, или да рухне на пода и да се престори, че умира от инфаркт.
Очевидно интелектът не беше силната страна на неговите похитители. Но това, което му даваше привидни предимства, бе всъщност нож с две остриета. На социопати като Владимир не можеше да се разчита да взимат хладнокръвни, разумни решения в моменти на нервно напрежение. Ето защо планът на Алекс, какъвто и да беше той, не биваше да дава повод за внезапни пристъпи на ярост и безразборна стрелба.
Той вдигна поглед от книжата и попита Юджин:
— Ти как дойде от летището до хотела?
— С кола. Защо?
— Каква? Такси, лимузина с шофьор?
— Всъщност с наета кола, която карах сам.
— С кола под наем?
— Да, с един очукан стар оранжев трабант — каза Юджин.
— Толкова ли нямаше по-свястна кола? — попита Елена.
— Имаше, разбира се. Лъскави мерцедеси и беевмета, колкото щеш.
— Тогава?
— Тъй като Мария е една типична разглезена американка, която и представа няма колко ужасен е бил животът при комунизма, реших да я запозная от първа ръка с качеството на социалистическото промишлено производство.
Действително пътуването от летището до хотела бе продължило четирийсет и пет минути, като Мария нито за миг не бе спряла да роптае и да се оплаква. Свикнала с парите на Юджин и с всички удобства, които можеха да се купят с тях, тя отдавна бе забравила какво е да се живее на една секретарска заплата. И сега този внезапен скок обратно в блатото на бедността я бе ужасил. Юджин съжаляваше само за едно: че не си бе взел диктофон, за да запише безкрайните й мрънкания и натяквания и да й ги пуска после отново и отново.
— Доста оригинално като идея — отбеляза Елена, която очевидно вече изпитваше съмнения относно качествата на Юджин като съпруг, а може би и относно здравия му разум.
— Значи колата е на паркинга на хотела? — попита Алекс.
— Да, отстрани. Защо?
— Бих желал да ми я заемеш — каза той, като попипа превръзката на главата си с изкривено от болка лице. — На двамата с Елена ни стигат таксита за днес. А като приключим тук, искам да се върнем в болницата за още превръзки и обезболяващи лекарства.
— Да, разбира се.
— Освен това — продължи Алекс с извинителен тон — имам чувството, че съм си загубил портфейла. Сигурно е изпаднал в болницата, когато санитарите ме съблякоха, за да обработят раните ми. Дали случайно не можеш да ми услужиш с малко пари?
— Колко ти трябват?
— Ами ще се наложи да си платя болничните сметки. Колко имаш в себе си?
— Две хиляди в банкноти и още хиляда в пътнически чекове. Долари, разбира се. Бях обменил двеста в унгарски форинти, но Мария ми ги отмъкна.